Палеогеография и геногеография на европейската тюркизация - I

Известно е, че хаплогрупа R1b с подгрупите си  R1b1 и R1b1c днес са предимно „западноевропейски”.
 

Около средата на 5-то хил.пр.н.е. т.нар. в археологията Днепро-Донецка Средностоговска култура I (предимно от носители на Hg Y-ДНК R1b) се заменя със следващия алхеологически комплекс Средностоговска култура II (съответно и неизбежно също от носители на Hg R1b), където вече широко се открива и новия "антропологичен тип". Според данните от погребенията и останките от скелетите е очевидна „замяната” на местния европейски кроманьонец от Hg I с долихомезокранен тип от Hg R1b1/R1b1b и частично (предимно като съпътстваща на Балканите) от Hg R1a1.

Заедно с това, за разлика от керамиката от комплекс I, където обикновено се откриват растителни примеси, то в комплекс II вече се откриват предимно примеси от раковини, а също и штампован рисунък със соларни мотиви, които са сходни с някои архаични тенгриански символи. Подобни фундаментални и в много случаи антагонистични разлики е твърде невероятно да се реализират в резултат на "спонтанна" местна еволюция.

След като разполагаме с безспорните доказателства за появата на културния комплекс „Средностоговска култура II” следствие на миграцията на волжко-уралските скотовъди към басейна на река Днепър (Бористен), който те заселват масирано, ние непременно би следвало да уточним, че тези древни поселения край Волго-Уралието са били в резултат на още по-древни миграции от Южен Сибир/Алтай и основно на носители на пратюркоезичната Hg R1b.

Среднестоговската култу́ра е археологическа култура от епохата на енеолита (4500-3500 г.пр.н.е.). Распространена е в степите на Приазовието между Днепър и Дон, като нейни разновидности достигат на изток до Поволжието. На запад граничи с Култура Триполие в Северните Балкани. Носи името си от островчето Средний Стог (Запорожие), където е открита за първи път през 1928 г. Културата се е развила от Днепро-Донецката и по-късно еволюира до култура Ямна. 

Сред пратюркските култури в Източна Европа особено личи т.нар. "култ към коня", както и типичните погребални традиции пренесени от Поволжието. Култът към коня, също така и курганните традиции са исконно пратюркски. 

За трайни смбиози между курганните култури и палеоевропейските отсъстват достоверни доказателства. Преобладават случаите на разорение на палеокултурите и "категоричната" им замяна с принципно нови такива. Например, в „междуречието” на Долен Днепър и Дон са открити стотици могили (кургани), чиито погребален инвентар свидетелства за подобно относително „влияние” от някои палеоевропейски култури. Сред откритите златни предмети с палеоевропейски произход има и такива от районите на Централна Европа, докато медните предмети са преобладаващо с балкански произход. Всичко това е директно свидетелство за тежките поражения над палеоевропейските примитивни култури и придобиването на тези предмети като „военна плячка” и различни по смисъл и съдържание трофеи, след което и отнесени в Причерноморието.

Напълно закономерно нахлуването на носителите на курганната култура, които са и носители съответно на една от пратюркоезичните Hg R1b/R1b1, поставя край и на самата палеоевропейска „цивилизационната ос” Караново-Гумелница (носители по мъжка линия на Hg Y-ДНК I2, I2b, Е-V13). Отстъплението на древните култури и „смесването” на новата курганна култура с някои от „остатъчните им елементи”, довежда до пълното абсорбиране на културите Винча (Y-ДНК R1b, R1a), Варна, Караново и Лендел (Y-ДНК I2, I2b, E-V13, J2b, T) и съответно се поставя началото на нови и принципно различни култури.

В Дунавска България пратюркоезичните хаплогрупи по линия на Y-ДНК R1 формирани в Южен Сибир/Алтай са представени заедно в около 40% сред населението от мъжки пол - R1b – 19-20% и R1a – 18-19%. Седователно, дори в ограничените съвременни граници на Дунавска България линиите на две основни Hg от Южен Сибир и Алтай са представени с близо 40%, което абсолютно доказва също и миграцията на прабългарите (тюркоезичните прабулгари) на Балканите.

Днес единствено Южна Добруджа и централния район на Северна България са били територия на Аспарухова България, чиито граници са стигали до Днестър на североизток.

Сравнително бързо носителите на т.нар. култура Винча (създадена от малоазийски мигранти от Чатал Хююк (носители на Hg Y-ДНК R1b и R1a, за разлика от останалите палеоевропейци – носители на Hg I и Е) отстъпват пред „курганните народи” и оцелелите се преместват първоначално в Панония, а по-късно и върху земите на съвременните Словения и Хърватска, създавайки временно нов културен формат – Лазиня. Осъществява се пълно размиване и изчезване на древните палеоевропейски културни формати и създаването на напълно нова европейска културна среда, коренно различна от тази, съществувала дотогава в „стара” Европа, което отново създава условия за появата на следваща етноноосфера. Скотовъдните пратюркоезични племена и конкретно тези, предимно носители на линии от Hg R1b/R1b1 (т.е. преселниците от  курганните култури от Източна Европа) постепенно заселват Централна, Югоизточна и Западна Европа, също от Британските острови включително до Балканите и дори Западна Мала Азия. Древните поселения от т.нар. култура Лендел (основно носители на линии от Hg I) се оттеглят в ограничени райони на Северна Германия (наследници на тази Hg са 10% от мъжкото население на съвременна Германия) и Северна Полша. Някои поселения, условно „носители" на култура "Винча" се заселват високо в Алпите, където търсят спасение в изолацията на незаселени до това време територии. Следователно, почти цялото древно население на Европа (кроманьонското население от Hg I и Е) мигрира в западна посока и се заселва предимно в планините, за да се защити от пратюркоезичните "курганни" народи, носители на хаплогрупа Y-ДНК R1b1.

Например, населението на култура Караново (Караново в съвр. България), представляващо едно малко земеделско поселение (носители предимно на линии от Hg I) бяга от Долен Дунав далеч на запад. В следствие на това от последвалите върху този ареал т.нар. култури Караново VI и VII започва изключително нова културна епоха, свързана с пратюркските заселвания. В началото на 4-то хил.пр.н.е. в източните земи на съвременните Румъния и България се появяват типичните пратюркски комплекси от курганен тип, наречени от археолозите култура Черна вода I.

За разлика от „равнинно-земеделските” поселения на вече заличените палеоевропейски култури Караново, Гумелница и Варна (I2, I2b, E-V13, J2b, G2a), новите поселения от култура Черна вода (Hg R1b) вече имат укрепления разположени на стратегически важни за отбраната точки, преди всичко на високите речни тераси. Между 4400-3900 г.пр.н.е. покрай Среден и Горен Дунав се изграждат много военни селища. Преди тази епоха, подобен феномен е непознат в палеоевропейската география. Това е една типична пратюркска практика, срещаща се масово през седващите хилядолетия и дори сред много по-късните хуни/хуно-булгари (например в една от столиците им Куяба/Киев през 4/5-ти век от н.е. са изградени укрепления по хълмовете край Днепър). 

Забележително е, че в култура Черна вода започва и отглеждането на коня след неговата доместикация в Централна Азия и така се осъществява пренасянето на тази традиция в Европа. Обособяват се  огромни скотовъдни райони и изобщо животновъдството започва силно и трайно да доминира над земеделието. Всичко това допълнително доказва пратюркския начин на живот сред новите култури, заменил палеоевропейския и земеделски. Широко се разпространява и риболовството, сред което се открояват някои "приспособления" произведени от еленови рога и кости, нещо напълно типично за културите в Сверното Причерноморие откъдето идват новите заселници на Европа, но непознато за палеоевропейците.

Както знаем, доместикацията на конете се осъществява за първи път в земите на съвременен Северен Казахстан от пратюркоезичните носители на Hg R1b1 около средата на 4-то хил. пр.н.е., което абсолютно игнорира изобщо идеята за връзка на тази дейност с представители на т.нар. „индоевропейско” езиково семейство в която и да било география от Европа или Азия (Archaeology, Jan- Feb 2010). 

Курганната култура на пратюркоезичните носители на Hg R1b/R1b1 се появава и сред т.нар. култура на линейно-лентъчната керамика (I2, I2b, E-V13, J2b), разпространена предимно по земите на съвременните Унгария, Австрия, Словакия, Чехия, Южна Германия. 

Около средата на 4-то хил.пр.н.е. в Северните Карпати се появява т.нар. култура на кълбовидните амфори (носители на Нg Y-ДНК R1b). До края на хилядолетието тази култура се разпространява върху някои от земите на съвременните Германия, Полша, Румъния, Молдова и Западна Украйна. Тя е оставила в „наследство” хиляди курганни могили. Наред с това особено съществено доказателство за пратюркски произход на тази култура е именно изграждането на първите типични военно-укрепени градове и села в Европа, край които се развива животновъдството и продължава развитието особено на коневъдството. От тази култура са останали стотици кургани и останки от селища, изключително подобни на тези от Майкопската култура в Кавказието и Североизточното Причерноморие (Hg Y-ДНК R1b/R1b1b, R1a, G2a).

Най-типичните изделия на тази култура е амфора с плоска или закръглена основа, откъдето идва и наименованието й. Всичко това доказва и нейния най-древен алтайски произход. Генетиката на Майкопската култура съвпада с тази на култура Аракс край река Кура в Кавказието.

Настанявайки се върху земите на Неманската и Нарвската култури, новата култура на Кълбовидните амфори пренася по тези земи соларната символика, което е особено важно доказателство за културния произход изобщо на „курганните хора”. В могилите (кургани) на военно-аристократичния елит  се откриват масово янтарни (кехлибарни) дискове с ясно изразяни върху тях соларни мотиви и символи, предимно звезди и кръстове – една типично тенгрианска символика, взаимствана по-късно (напълно или частично) от повечето религии.

Янтар (кехлибар). Най-древната етимология на "янтар" е от тюрк. cin (джин, jin) и ters - "противоположен" = “против нечиста сила”, т.е. "jin ters". По-късно навлиза в напълно запазена и очевидна форма в  балт. езици  - gintaras (лит.), dzintars (лтш.), от които съответно в слав. езици - янтарь, янтар... > рус. - янтарь. Всички слав. форми произлизат от тюрк. форма янтар/jantar. Отсъства каквато и да било друга етимология, вкл. индоевропейска.

Наред със соларната символика,  характерни за носителите на културата на Кълбовидните амфори са костните шила и игли, идентични с тези от Причерноморието. 

Показателно е, че изработените от ясен комбинирани лъкове са вече оръжия конкретно за военни цели и напълно се отличават от ловните лъкове на кроманьонците.Тези артефакти са широко зафиксирани от Централна Германия до Долен Днепър още от края на 4-то хил.пр.н.е., а техни абсолютни или близки аналози се откриват масово в Централна Азия, по-конкретно в сибиро-монголския регион. В този смисъл ние напълно логично можем да приемем, че пратюркското заселване още от началото на 3-то хил.пр.н.е. безспорно се манифестира между Монголия и Рейн, включително Балканите, като постепенно се разширява до Британия, Пиренеите, Апенините и т.н.

Разбира се, преди да потеглят от Волго-Уралието, те са били древни поселения от Южен Сибир и Алтайския регион, където и се формира Hg R1b - „дъщерна” на Hg суперклас R1 и „сестринска” на Hg R1a. Така носителите на две от древните пратюркоезични хаплогрупи – ограничено от Hg R1a и особено масирано от Hg R1b овладяват геопространството от Британия до Китай.

Втората фаза на преселението на пратюрките се осъществява между 3900-3400 г.пр.н.е. и е условно известна в археологията като култура Балатон-Лазиня, която поставя окончателен край на култура Винча. Наред с това и съхранилото се по места кроманьонско население се подчинява на новите завоеватели и техните военно-аристократични елити и, приемайки напълно културата им,  претърпява процес на неизбежна асимилация в новата етноноосфера.

Следователно, краят на кулутра Винча (Hg R1a и R1b) е оформен още при първата фаза на нахлуване на новите многобройни заселници, но е напълно завършен на прага на 4-то хил. пр.н.е. Поселенията на Винча са поголовно изтребени, а малкото оцелели отстъпват в западна посока, предимно в планините – Динарските и Албанските. Подобна е съдбата и на културата Тиса в съвременните географии на Североизточна Унгария, Източна Словакия и Западна Трансилвания. Културата Тиса изчезва окончателно от еволюцията около 3500 г.пр.н.е. и е погълната от новите завоеватели. Ограничени групи от нея се укриват в Алпите.

Постепенното придвижване на Курганната култура от изток на запад в Европа оказва особено силно влияние в целия Дунавски басейн. Окончателното и пълно преформатиране на „културната среда” се осъществява сравнително бавно между 4300 и 3500 г.пр.н.е., като в средата на 4-то хил.пр.н.е. вече е достигнало до Британските острови, включително Ирландия, като така тюркизацията на Европа е напълно завършена.