Някои генетични носители, като
например преди всичко тези от Hg Y-ДНК R1 с нейните основни линии (клона, родове) Hg R1a и R1b са били още изначално и носители на полирасова (също и метисизирана) антропология. Независимо от това, всички те са били пратюркоезични
алтайци и южносибирци.
Най-древните останки на „европеид” от Централна Азия са датирани на около
25-30 хиляди години.
Част от тези „полирасови” популации навлизат в Европа първо с една миграция от група носители на Hg R1a/R1a1 преди около 12 хиляди години,
преминала най-рано през Мала Азия и Балканите (по това време свързана физико-география). На Балканите е открит и доказан генетичен „праотец” в земите на
съвременна Албания. Приблизително по същото време (преди около 11 хиляди години) група носители на Hg R1b заселват
географията на Волго-Уралието и постепенно масирано се придвижва към степите на Източна
Европа („Руската равнина”), полагайки началото на курганните
култури. Преди приблизително 6-7 хиляди години,
наследници на същите тези носители на Hg R1b/R1b1 пордалжават миграцията си на запад, заемайки обширни географии от Централна, Западна и Югоизточна
Европа. Тези фундаментални миграции се реализират на три последователни вълни, осъществявайки голямата еволюционна експанзия на пратюркската „курганна кулутра”, променила завинаги историята и етногенезите на
„Стария континент”.
Специално на
Балканите Hg R1b унищожава голяма част от първата балканска миграция на Hg R1a1. Някои от оцелелите са изтласкани в северна посока. Едновременно с това носителите на R1b унищожават почти напълно мъжките
популации носители на Hg I и Е, принуждавайки
оцелелите да мигрират в западна посока, или да търсят спасение в планините. Тази
пратюркоезична миграция на Hg R1b/R1b1 създава поредица от нови
европейски култури, включително и бъдещите най-древни „тракийски” на Балканите.
Друга миграция на Hg R1b от Волго-Уралието настъпва в южна посока, преминава Кавказието и нейни
разклонения се насочват към Мала Азия, Месопотамия и Северна Африка. Тези
миграции ще създадат впоследствие културите на Шумер, Египет и т.н. Хилядолетия
по-късно нейна вторична миграция през Мала Азия ще формира културата на
етруските, а част от „африканската миграция”, продължила до Пиренеите и Западна
Европа – цивилизацията на келтите, прагерманите и т.н.
На пръв поглед изглежда парадоксално – точно тези „европеиди” (съставна част от миграциите в западна
посока и независимо от генетиката си) получават своето терминологично
название от името на континента Европа, но генетично са „родени” първоначално в Централна Азия. Днес централноазиатската генетика от клас R1 (R1a и R1b) е преобладаваща сред съвременните европейки мъже, но също и за някои
народи от Азия, Северна и Южна Америка и т.н. Носители на южносибирска генетика (първоначално пратюкоезични хора) по линия на R1 днес „доминират” сред англичаните, французите, германците, ирландците,
испанците, италианците, холандците, поляците, украинците, руснаците, унгарците
и т.н. Наред с това, почти всички европейски народи притежават гени на
пратюркоезични хора по линия на Y-ДНК клас R1 не по-малко от 30-35% (в България – 40%).
Разбира се, това не е единствената
пратюркска генетична линия в Европа. Например в съвременна България
пратюркоезичната древна линия на Hg Q е
представена средно с 3%, което заедно с 40% R1 представлява общо 43% мъжка генетика с изначален централноазиатски
произход, независимо от мутациите в по-късно заетата география. Наред с това,
съвременните граници на България далеч не отговарят на тези от Средновековието.
От особено значение за европейската
генетика са и периодите на тюркизация на генетичните носители извън оригинално-пратюркските
хаплогрупи R1 и Q, особено на тези от Hg Y-ДНК J и G. Преди тюркизацията им (8-7 хиляди години пр.н.е), една немалка част от тях все още не принадлежи към архаични етнически или
цивилизационни формати с доказана собствена
глотохронология.
Най-древната „евразийска” хаплогрупа е най-вероятно още Hg F (формирана в Близкия Изток след „изхода” от Африка) и нейната антропология не се отличава от тази на автохтонните африкански
жители. От F се отделя IJK, която от своя страна се разделя на две основни линии IJ и К. IJ се разделя на I и J и заселва Близкия Изток и Европа, а от К произлиза Hg NO+P (NOP), която „потегля” на
изток към Южен Сибир/Алтай и земите на
Северен Тибет.
В една от известните таримски мумии (2000 г.пр.н.е.) е открита хаплогрупа K*.
Хората,
принадлежащи към конкретна Hg Y-ДНК разделят общ прадед в който някога е осъществена
мутация, маркирала съответно тази Hg, обособявайки я от „майчините” Hg, т.е. от тези, от които се отделят.
Този маркер се предава на потомците. За да се
определи в коя конкретно Hg принадлежи Y-хромозомата, както и нейния носител, трябва да се
провери дали съществува на определено място в нея точкова мутация (SNP). Тази мутация се изразява в разликата
в размера единствено в един нуклеотид (A, T, G или C).
За разлика от мтДНК, някои Y-ДНК не корелират в
древността с конкретна география. Въпреки това, те отлично корелират с лингвистични и "най-разнообразни"
фенотипни домени. Това преди всичко се доказва по онези хаплогрупи, носители на древнотюркските езици и „родени”
в Алтай и Южен Сибир.
Днес едно и също Y-ДНК се открива в различни езикови
групи, но знаейки географиите на
еволюцията му (мутации), ние безпроблемно се ориентираме за развитието на филогенетичното дърво. Известно е, че мтДНК притежава някои по-изразени домени и може да се свърже с географските миграционни посоки, но най-общо с изтока и запада, т.е. налице е известна езикова и фенотипна корелация единствено когато конкректна мтДНК е съпътстваща (миграционно съответстваща) на съответно конкретни Y-ДНК носители в отделните
географии, т.е., осъществявайки корелация с тях и спрямо основните им характеристики – език,
фенотип, култура и т.н.
Вероятността да определим
свойството на която и да било единствена и конкретна Y-ДНК Hg по тези „маркери”, усвояваща и пренасяща съответно и конкретни езици е
твърде възможна задача, ако допълнително открием съпътстващото мтДНК на съответното Y-ДНК. Много различни Y-ДНК могат да се установят сред общности (племена, народи) говорещи на един език,
какъвто е случая с древния полирасов пратюркоезичен "суперетнос". Когато прибавим
към общия език и идентичните култови и религиозни характеристики, символиката и военно-аристократичните елити, обективната реалност е
напълно очевидна.
Знаем, че Hg Y-ДНК суперклас Р неизбежно би следвало да остане поне 20 хиляди години в Южен Алтай и Северен Тибет, докато „роди” Hg Q. След това, осъществявайки поредни симбиози (също с „младата” Hg Q) и съответно нови мутации, от нея (хаплогрупа Р) се „ражда” клас Hg R. Следователно клас Hg R също се формира в Южен Сибир/Алтай и произлиза от клас Hg P, съответно отделил се от суперклас Hg NOP южно от Алтайския регион. Вероятността още свързаната Hg NOP и свързаната IJK (т.е. част от бъдещите европейски кроманьонци от IJ и съответно от I и J) да говорят на някаква архаична форма на аглутинативен език е твърде възможна.
Днес Hg F практически не се открива в Африка, но
независимо от това над 90% от хората са
носители на хаплогрупи произлизащи от нея. Това ни подсказва предположението,
че много вероятно Hg F е създадена извън Африка, т.е. след повята на сапиенсите Евразия. Възможността хаплогрупата да е формирана
първо в Африка, а след това да се мултиплицира до такива размери е съмнителна, тъй
като сред подобна ограничена популация вероятността за чести мутации в един
сравнително кратък времеви период би била необяснима.
Високото съотношение на кръвна
група O показва, че „американските индианци” са пряко произлезли от
кроманьонските си предци в Централна Азия, които мигрират на три последователни
вълни, започвайки от 40 хил.г.пр.н.е. до 15 хил.г.пр.н.е. в Америките, т.е.,
преди „отварянето” на Беринговия проток.
Следователно и
праезикът е започнал
формирането си далеч преди 38 хил.г.пр.н.е.
Твърде малко от местните индианци
имат кръвна група B, което доказва, че тази ограничена група е „пранаселение”
от първата централноазиатска миграция, т.е. от тази на Hg Р. Всичко това съответно и доказва за наличието именно на тази
кръвна група в пратюркските популации и много вероятно указва началото на пратюркската глотохронология най-малко
пет хилядолетия преди първата миграция към Америките.