География, геногеография и ДНК-генеалогия на политоним скити – I

Мултидисциплинарен анализ с херменевтика

Най-важните и безспорно обективни сведения за скитите ни е оставил великият географ-математик и географ-картограф Клавдий Птолемей, работил в Александрия между 127 и 148 г. от н.е. Към тези фундаментални данни, ние ще добавим някои сведения от ДНК-генеалогията, геногеографията и полеолингвистиката.

За т.нар. „Eвропейска Сарматия” Птолемей създава списък от 41  координати, включвайки 22 града и 61 етнонима. Някои от етнонимите са екзоними, свързани с топоними: Carpiani, Tanaites, Tansmontani, Tauroscythae, Tyrangitae и т.н.

Етнонимите в картографските проекции, които ще се опитаме да анализираме в това кратко изследване, представляват изображение на географията на скитските племена върху „земното кълбо” на „плосък хартиен лист”.

Птолемей ни е оставил една отлична стереографична проекция, чрез която в продължение на векове всички велики географи и картографи дават на учените „картината” на планетата. Стереографичната проекция може да бъде посторена върху полоскост към всяка една точка от планетата.

Нека се опитаме да проследим какво ни е завещал великия географ, географ-картограф и математик, като ще добавим и някои геногеографски данни.

Птолемей в кн. III гл. 5 § 8  „поставя” венедите (много вероятно в случая вандалите – хаплогрупа Y-ДНК R1b) край Балтийското крайбрежие, а южно от тях гутоните (най-вероятно готите – Hg R1b). Край тях са фините (интересна географска фиксация, защото тези групи живеят по-късно на североизток – Hg Y-ДНК N1) и булоните (вероятно сулоните – Hg Y-ДНК R1a). Край булоните са фругундионите (най-вероятно група от бъдещите бургунди – Hg Y-ДНК R1b1) и аварините (т.е. оригианлните „авари” край изворите на Висла, от тюрк. „ав - ар”=„ловците-воини” – Hg Y-ДНК R1b1).

Венедите описани сравнително подробно от Тацит все още не са изяснени и конвертирани с други народи. Същевременно венедите описани от Цезар са очевидно племе от келтите. Според тези записки, изобщо венетите са латиноезичен народ, а не славяни. Венетите (венеди) изповядват култовете от римския пантеон и са римски граждани. Херодот описва „енетите”, като ги фиксира в Илирик, следователно може да се предположи техния илирийски произход. Те дават наименованията на областта Венето и Венеция. В този контекст, венедите са вероятна конвертация на по-късните вандали.

Тацит пише признавайки си, че му е невъзможно да определи венедите. Предполага, че може да са германци или сармати. Описвайки венедите като хора бродещи сред горите и в сраженията използвайки единствено пехота, най-вероятно те са прагермани, а не сармати, които са известни с кавалерията си.

В древноисландския език на викингите venja – означава „обикновен, обичаен”.

Вероятно така норманите определят завареното население – venja, а по-късно то става известно и като склави (роби) след подчиняването му.

Квазиетонимът „венети” се разпространява върху всички племена, живеещи сред лесостепната зона на север до Балтийско море. В този смисъл и Птолемей ги възприема като „голям народ”, независимо, че ги фиксира върху картата на изток от река Висла край т.нар. Венедски залив, който е определен като залив от Сарматския океан (т.е. Балтийско море). Това очевидно предполага, че не става въпрос за едно конкретно племе. Във Венедския залив, както обяснява Птолемей, се вливат четири големи реки и това определено доказва, че става въпрос за Балтийско море. От устието на Висла да Куршския полуостров, където преминава река Венета, до самия край на Средновековието се фиксират венетите. Следователно, те са от германската или още по-вероятно от балтийската племенна група.

Според Птолемей венетите живеят между балтите и аланите. „Прибалтика” обаче означава преди всичко крайбрежния район, което не е извън от общия географски детерминизъм и не разграничава племената край морето от някои „по-континентални” балтийски групи.

Тацит също определя венетите за „голям народ”, заемащ география на изток от логиите, готите и естите и на север от бастерните и сарматите, но на юг от фините (фани).

Никой от тези автори не споменава на какъв език за говорили венетите. 

В тази епоха няма славянски топоними, нито антропоними и т.н.

Източните венеди край брега на Балтийско море са фиксирани от Птолемей като велти (Ουελται). В средновековните хроники се асоциират с т.нар. лютичи. Според Птолемей на юг от венедите живеят гифони, галинди и судини. Галиндите и судините са доказано балтоезични племена - голяди и ятвиги (судовити). Очевидно, тези племена на са „славянски”.

На юг от аварините Потоломей ни описва омброни, арсиети, анартофракти, вургиони, сабоки, пиенгити и биеси – Hg Y-ДНК R1a и R1b. Последните достигат до Северните Карпати (беси или боиските-скити, станали част от атиловите хуни и по-късно от пост-атиловите девет племена „токургур-кутригур” – Hg Y-ДНК R1a1).

По „отвес” от Балтийско море към Долен Дунав (т.е. от север на юг и на изток, § 9) забелязваме „под” венедите племената галинди, игилиони, судини, ставани, койстобоки, трансмонтани до Певкинските планини (Бабадагските) край устието на Дунав (Hg Y-ДНК R1a и R1b). Тук е очевидна конвергенция: роксоланите (ураксиалани) се повтарят в ревканалите, гелоните в гевините, карпианите в харпияните (гл. 10, § 7), амадоките в мадоките (кн. V, гл. 8, § 16).

В тази география генетиката е преобладаващо Hg Y-ДНК R1b, R1a и ограничено G, J и I.

Роксолани – от тюрк. "uraksy-alan" - "земеделски производител, земеделец от полето", също и „земеделци-орачи”.

Конкретно в Прибалтика Птолемей описва велти край крайбрежието на Балтийско море – Hg Y-ДНК R1a), осии край река Оссе, т.е. оксиони според Тацит, очевиден вариант на асите – R1a и R1b), а северно от тях кареоти и сали (край река Салице, днес по границата между Литва и Латвия – Hg Y-ДНК R1a).

Кареотите и салите са на изток от карбоните (карвони - предимно Hg Y-ДНК R1a), а южно от тях са гелоните (дилан, дилом - „змиите”, бъдещите кавказки хайланудри-оногур и османски боз-ок Кайъ - Hg Y-ДНК R1a1 и R1b), хиппоподи, меланхлени (бъдещите каракалпаки – Hg Y-ДНК R1b) и агатирос (агачери, от тюрк „агач-ери” = горските хора, древляните, станали едно от основните хунски племена по времето на Атила – R1a и R1b), а също аорс (вариант на „старите авари” – Hg Y-ДНК R1b), пагерити и савари - на територията на бъдещите „северяни” (т.е. сабири, савири - Hg Y-ДНК R1b и R1a). Очевидно част от тях погрешно определена като „славяните – севери”, днес съхарнили се предимно сред чувашите.

Генетика – преобладаващо Hg Y-ДНК R1b, R1a + мтДНК U2e и ограничено I.

Принципно важно е да разглеждаме етимологията на имената в тяхното смислово значение според съдържанието й в определена епоха и география. 

Например iyrks (hyrcani според Плиний) живеят източно от Каспийско море, следователно морето Hyreanian e "море на номадите". От гръцки през персийски език става iyrkae - hyrcani - iyrk добивайки значение на "номадски скити". По това време носители на Y-ДНК R1b. 

Морето Hyreanian е разположено на изток от Каспийско, следователно това е Аралско море и там живеят племената hyrcani. Описано е като море отвъд река Сидерис „...от чиито брегове на Каспийско море отвъд реката Сидерис започва да се нарича море Hyreanian" (Плиний 6.XIX.). В тюркските езици iyrk е "номад", откъдето идва и гръко-персийското Hyreanian/Girkanian море. Това потвърждава по смисъл „номад”, защото тези географии са били използвани основно за животновъдство. Разбира се, този географски регион е на сака-масагети, т.е. на масгутитe и агрипеите. От друга страна, Hyrcania, Iyrk, Iurcae, Hyrcae са все едни и същи по смисъл и значение думи с етимология от тюркската дума означаваща „номад”. Това безпорно се потвърждава и от китайската дума yancai, „получена” чрез тогавашната ротация: iyrk/iurcae/hyrcae = yancai = > yarcai = > iyrk.

Районът на Iyrkania (Hyrcania/Girkania/Djirkania - в зависимост от езика и диалекта на „говорещия”) се намира в западната част на пустинята Каракум, върху една ивица край югоизточното и южното крайбрежие на Каспийско море, около съвременния град Gorgan, което също очевидно фонично съвпада с Iyrkan.

Тъй като полуномадските алани първоначално живеят в същите райони и конкретно в делтите и басейните на Саръ - Kaмъш, Узбой, Aмударя и Сърдаря, то и китайската транскрипция на името "алан" означава „овощни градини” и е семантчно много подходящо за „поле, равно място, земя за градини...”. Това състояние директно може да се сърже с древните скити, описани от Херодот – хирканите. Известно е, че хиркани е тюркска дума за „номади” – от iyrk, което става iurcae, трансформирайки се до hyrcae, фиксирайки конкретно върху древните географски карти  номадите в района на Каспийско море.

Ето защо, хиркани от една страна е по смисъл „номад”, но от друга - думата в определена епоха и география вече е екзоетноним. Наприер при скитите-хиркани този екзоетноним не ги „обвързва” непременно с номадството, защо терминът „номад” по-късно няма еднозначно значение, а е „ехо” от по-древни наименования. Хирканите по мъжка генетична линия са били от хаплогрупи Y-ДНК R1a и R1b.

Териториално разпределение на племената според картографската графика на Клавдий Птолемей.

Птолемей указва, че край савирите живеят боруските край Среден Днепър (част от бъдещите прабулгарски общини край Бористен и носещи името на реката – носители на Y-ДНК Hg R1a и R1b). Акибите (акиви) са разположени край изворите на Западна Двина, Итил (Волга) и Бористен (Днепър). Близо до тях Наскоите вероятно "дават" името на река Начи, а вибионите (варианти: вивиони, ивиони) са оставили името си на селището Ивье над Неман (Hg Y-ДНК R1b). Идроите много вероятно предават името си на река Индрица с езерото Индрие (Hg Y-ДНК R1b). Стурни (в § 10) се свързват с река Стир, десен приток на Припят. 

Също в § 10 се забелязват два паралелни реда от имена, разположени от север на юг – първо велти-стурни, а след тях – карбони-боруски (край Бористен) – Hg Y-ДНК R1b и R1a. Очевидно боруските носят името на река Бористен (съвр. Днепър).

Река Днепър (по-късно Danapr - Δαναπρις, днес река Днепър) е съвсем ясно описана от Херодот с тюрко-скитското й име - Borysthenes. Името Danapr за река Днепър е едно от ярките доказателства за лингвистичните манипулации и филологически упражнения на Абаев, Фасмер, Мюлер и т.н. Наистина е изумително, как тези изследователи изопачават обективните сведения и факти, оставени ни първо от Херодот, като едновременно с това се позовават „единственно” на неговите сведения за скитите. Във фонетиката на Херодот, името трябва да се чете като Borusthenes (Βορυσθένης), което се е трансформирало до Borysthenes, но изобщо не и до Днепър. 

Tюрко-булгарското име за Borysthenes е Бури-Чай (Вълча река), което несъмнено е от същия корен – Боричен = Бури-Чай. 

Jordanes (Йордан) пише, че реката се нарича “ver“, което е транскрипция от “Buri“ = “Вълк“.

Borysthenetai е и оригиналното име на град Олбия.

Наличието на документирано име, предхождащо името Olbia (Ολβία Ποντική) показва, че местоположението му е фиксирано след оригинално-тюркското му име, което съответно е преди основаването на гръцката колония и особено очевидно през 5 век пр. н. е., когато колонията е била посетена от Херодот и „бащата на историята” напълно вярно го е записал.

Носители на Hg Y-ДНК R1b, R1a1 + мтДНК U2e, ограничено I и N1.

В § 10 Птолемей поставя върху географската карта балтите-венеди край т.нар. Венедски залив на Балтийско море. Бастерните (баштерни, т.е. „главите, главните” от тюрк. „баш” - глава и „ер – „мъж, воин”) са разположени в Северна Дакия, а певкините сред делтата на Дунав (Hg Y-ДНК R1b). Великият географ поставя роксолани (ураксиалани) и язиги (яси/аси) край бреговете на Меотида (Азовско море) – Hg Y-ДНК R1b).

Меотите – една от тюрк. думи за „глина” - «мете» («глина»). Въпреки това, морето Меотида има и друга, също тюркска етимология чрез адигския език: «ме» («воня») + «нате» («блато»), т. е. «вонящо блато». През 12-ти век Йоан Цецас пише, че скитите винаги са наричали Азовско море с името «Карбалик» (от тюрк. "гигантска риба").

Амаксобите (сармати „зад” Дон – Hg R1b и G2) и алано-скитите (т.е. скитите от полето, полските скити, по това време в причерноморските степи - основно Hg Y-ДНК R1b и ограничено R1a и G2) са поставени от Птолемей между Дунав и Днепър. Между аланите и амаксобите покрай Донецк са указани кариони и саргатии. Край големия завой на Танаис (Дон) виждаме върху картата офлони и танаити, а под тях осилите до роксоланите. Между амаксобите и роксоланите Птолемей указва ексобигитите, а между певкините и бастерните поставя карпианите. Твърде важно сведение е това, че между бастерните и роксоланите велкият географ е поставил хуните (в тази гр.графика хайниди, § 10, гл. 5, кн. III), които живеят в географията между Прикарпатието и Долен Днепър (Бористен).

Етимология на името «Дон» - от тюрк. «тин» — «тих». В епохата на скитите тази река се нарича Танаис, което име очевидно е с етимология от древнотюрк. «тъйнъйс/тъйнч» («тих», «спокоен»). В древнотрюкския език «тан» е «река». Известно е и до днес определението „тихия” Дон. Дори руснаците наричат реката «тихия Дон», описано в много съчинения и в едноименния роман от Шолохов – „Тихият Дон”.

В § 10 Птолемей описва амадоките и наварите (мадоките са също съответно мадоки в кн.V, гл.8, § 13) край Амадокските планини, т.е. хълмистият бряг на Бористен (Днепър). Градовете Амадок и Наварон (носещи имената на племената) са ясно указани от Птолемей. Амадок е край брега на Бористен и съответно край Амадокското езеро (днес Белозерско езеро). Наварон е фиксиран край изворите на река Каркинитис (Хипарикис). Така племената заемат левия бряг на Бористен и са съседи на роксоланите.

Най-вероятно мадоките носят името на Madi (Madai) - скитски цар, син на Partatu (Bartatu). Подобно е името на лидера на хуните през III в.пр.н.е. - Mode (Mate, Меtе), което има етимология от старотюрк. вариации – „истина, улегнали, глоба” и т.н. Мадоките се свързват със сарматите-конеядци и със съседите си закати (т.е. саки или скито-саки със суфикс "та" в множествено число).

Тореккадите (§ 11) са указани от Птолемей край река Каркинитис, което ги превръща в съседи на Наварон (кн. III, гл. 5, § 13). Те се намират предимно (предположително) в град Торокка, който географски съвпада със  современното селище Торгаевка. Това най-вероятно са група от турки, които Плиний и Попоний Мела описват като туркуе. Възможно те имат връзка с описаните още през 23-ти век пр.н.е. в асирийски документи  турукку. Според Птолемей тореккадите живеят край езерото Бик (срай съвр. Евпатория в Крим). Западно от тях велкия географ разполага тавро-скититеи/тауро-скити (от тюрк. „планинските” скити - § 11). На запад от тях в Дакия и на юг от баштерните Птолемей поставя тагрите, а съответно на юг от тях  - тирагетите.

Повече от пет века преди Птолемей, „бащата на историята” Херодот ни е оставил сведения и за будините. Наименованието будини в превод от старотюркски означава „народ, хората, племето” и е лишено от „ендонимна етимология” извън изобщо тюркския си произход. Будини биха могли да бъдат част от скитите или изобщо скитите, но също и други тюркоезични хора в още по-широк смисъл. Според Херодот, те са коренното население на тези земи, още преди идването на скитите. Но не са и кимерийците, които би трябвало да се озовават сред будините преди скитите. Но според Херодот будините са именно "коренните скити, коренните жители". Така будините представляват „праскитите” или фактически много вероятно съхранените популации от курганните култури.

Вoudin живеели сред горска площ в долната на Дон.

Най-вероятна генетика – Hg Y-ДНК R1a + мтДНК U2e, Hg Y-ДНК R1b, ограничено I, J и G.

"Budun" – тюрк. „посредствен, обикновен човек, масата от хора, човек/тяло от масата”, подобно също на "племена", "народ, народи". От тази древнотюрк. дума произлиза и думата в английския език – боди (тяло). Именно тези земи са фиксирани от Мела и Плиний като територия на тюрките.

В североиранската, прикаспийската и прикавказката етнонимика и топонимика, а също и в асирийски документи от 3-то хил.пр.н.е. е твърде известен народ с наименование уди, който се свързва с прикаспийските уди, които неизбежно са известните по-късно удини, бодини, будини (вж. Елницкий Л.).

В индийскии и китайски източници между 2 и 1 хил. пр.н.е. многократно се посочват имена като „даи”, „се” (ти) и „уну”, които очевидно се фиксират съответно в „скитска среда” във вид на „саи”, „даи”, „хуни”. Според китайски и индийски източници, техните поселения заемат твърде обширна география и достигат от китайските граници приблизително до Южните Алпи. Китайските и индийските сведения не само допълват, но и напълно доказват корелацията и конвертацията на етнонимите в географското им разположение в отделните епохи. 

От писмените извори и археологическите разкопки изследователите са установили, че в обширни географии на Евразия живеят скитите (саки, т.е. ishguzes), а именно от Дунав до западните граници на Китай, включително Източен Туркестан (т.нар. Sintszyan). Тази широка география обикновено се разделя на три региона. Първият регион е от северозападната част на Китай до Каспийско море и се обитавал от саки tigrahauda и саки haumavarga. Някои известни гръцки географи наричат ​​саките от този регион "масагети”, което е гръцка форма на оригиналното „масгути” (Hg Y- ДНК R1b, ограничено R1a1, Q и N1).

През 4-ти в.пр.н.е. саките "масагети" (ориг. масгути, т.е. "голямата орда на гутите" - гути=гузи/огузи) заемат географията край речните делти около Аралско море и вече водят полууседнал начин на живот.

Ρωξανακη е бил главен град на скитите-саки.

(следва продължение)