Траки - IV

Полеогеография, геногеография и ДНК генеалогия на екзополитоним траки

Например, според наличните и общодостъпни данни, някои от предците на съвременните скандинавци (вероятно единстевно с изключение на кроманьонците от Hg I) са били наследници на миграции от пратюркоезични народи (по линиите на централноазиатските Hg R1b и R1a). Хаплогрупа R1b се датира в Скандинавия (Швеция) на 4225±520 години. Една част от тези генетични носители мигрират от Западна Европа като „наследници” на по-ранната „пиренейска миграция”. По-късно носители на изобщо линии на R1b се заселват там от Източна и Югоизточна Европа като формат от хуните и увлечени от тях племена. Други заселници представляват древни мигранти от тракийските земи.

Като цяло заселването на Европа от носители на хаплогрупа  R1b1b2 и съответно говорещи древнотюркски езици се реализира най-активно преди 4200 - 3600 години, тоест с основните по-масирани миграции и заселвания на конните народи от курганните култури в Европа. Тези хора се явяват предци също на келтите и праиталийците, на етруските, траките и т.н.

Приблизително по същото време част от носителите на „сестринския” род Y-ДНК R1а1, изначално говорещ на пратюркски езици, постепенно преминава на флективни (флексивни) езици в Европа. Пътят на тази миграция от Централна Азия към Мала Азия и след това през Източна Европа и на изток до Северен Индустан най-вероятно се осъществява през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е.

В тази епоха сред географията на Югоизточна Европа е малко вероятно да има съхранени компактни поселения на носители на Hg Y-ДНК Е, J и I2, които все още не са се укрили в планините на Западните Балкани.

В този смисъл, траките нямат нищо общо с тези най-древни кроманьонски поселения, които и до днес по мъжка генетична линия представляват средно около 30% от балканското население, около 30% от населението на Скандинавия и някои райони на Северна Европа, 10% от населението на Мала Азия и Близкия Изток и между 10-12% от населението на останалата част на континента до река Дон на изток. Напълно е невъзможно да се "еволюционизира" генетична приемственост между тези кроманьонски поселения и траките, появили се повече от 20 хиляди години по-късно в Югоизточна Европа.

Народите на Сибир, Поволжието, Прикамието, Централна Азия, както съответно потомците на древните поселения на средневолжката, самарската, хвалинската и древноямната  култури, но също и повечето от кавказките народи, съхраняват и до днес висока концентрация на Hg Y-ДНК R1b1. От този род преди около 6 хиляди години се формира линия Hg R1b1b2 (мутации М269 и L23, т.е. L49 по съвременната номенклатура). Същото състояние е очевидно днес в Турция и Близкия Изток, където населението е съхранило една сравнително голяма честота на Hg R1b1 (Абу-Амеро и колектив, 2009 г.).

Според някои генетици (вкл. проф. А. Кльосов, 2008 г.) в Анатолия носители на рода R1b1b2 заедно със своя пратюркски аглутинативен език идват преди 6000±800 години. Това съвпада с някои миграции на курганната култура в южно и югозападно направление. Част от тях продължават своя път още по-западно и влизат в Европа, като се разделят на два миграционни вектора. Първият вектор минава през Балканите, където хаплогрупа конкретно по линия R1b1b2 се фиксира на около 4 хиляди години (преди 4050±890) т.е. между 500 и 1000 години преди началото на втората миграция на групи носители на линии от R1a (първата миграция на хаплогрупа R1a е „изчезнала” от Европа две хилядотлетия по-рано от първото заселване на R1b на Балканите). В Сардиния линията R1b1b2 е датирана на около 5025±630 години, тоест тя е малко по-древна от „балканската”. Интересно е, че в Сицилия се датира на 4550±1020, в Италия на 4125±500, което приблизително съвпада с балканската миграция.

Линията R1b1a2a „принадлежи” на т.нар „макро-кавказци” (или „баско-кавказци”), докато R1b1a2a1a1 е логично съответно на протобаските. Това неизбежно свързва тази генетика също и с пиктите, пеласгите, етруските, иберите, като според някои генетици последните два народа са с „миксирана генетика” - R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2 (проф. А. Кльосов и др.). Пеласгите много вероятно са били носители също и на генетика по линия на R1a, но много по-ограничено.

Следователно напълно очевидно, балканските траки с техния „генетичен микс” на носителство на R1b - R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2, са фактически преки роднини на етруските и с изключително близко родство до древните египтяни (военно-аристократичните египетски елити). Днес R1b1a2a2 е по-наситено представена сред адигите и дагестанците. Открива се във висока честота и сред кахетинците (т.нар. „кавказки ибери”), което доказва родството им с „пиренейските ибери”.

Това единствено ни подсказва, че има най-ранна анатолийска пратюркоезична миграция в Сардиния, Сицилия и Апенините, което е предпоставка да се свърже и с някои праетруски миграции на генетичните „роднини” на траките.

В Западните Балкани същата генетична линия се „настанява” преди 4250±600.

Всички носители на линии на R1b са били неизбежно изначално древни пратюрки от Южен Сибир/Алтай.

Характерно е, че сред „коренните” кавказци, потомци на някои от най-древните миграции на Hg R1b1 от курганната култура не се забелязват доказани последващи „раздробявания” на тяхната Hg R1b1b2 (мутация М269) или R1b2b2a (мутация L23). Следователно, тази линия се съхранява в относително изолирана география, а нейните „мигранти” към Европа придобиват следавщите мутации на Hg R1b2b2a и се „разделят” на десетки подгрупи. Според някои генетици – подгрупите на тази линия са повече от 30. Всичко това позволява много по-добро проследяване на миграциите на Hg R1b в самата Европа.

Честотата в източно направление на древната ДНК-линия R1b1b1 намалява, но от своя страна R1b1b2 се увеличава (според Абу-Амеро и колектив, 2009 г.). Това също е едно от доказателствата, че в Мала Азия пратюрките се появяват още преди около 6 хиляди години.

В резултат на това Европа неизбежно става допълнително пратюркоезична. Именно поради обективната реалност, че пратюркският език още от 5-то хилядолетие пр.н.е. е принадлежал на „курганните нашественици” изключително носители на линии от Hg R1b, последвалите миграции на тази хаплогрупа тюркизират почти цяла Европа.

Фактически езиците на носителите на Hg R1b са няколко пратюркски диалекта, разделени не само във времето и пространството, но и с различни лексикални добавки, поради допълнителното преформатиране на езиците в Централна Азия и появата на първите признаци на разделение в двете основни древни пратюркски езикови групи - огурска и огузка около 3500 г.пр.н.е., което съвпада с началните периоди на големите „курганни миграции”. Огузките и огурските езици завършват своето разделяне чак през 3-ти век пр.н.е.

Траките най-вероятно са само една от многото прояви на поредното стратифициране на палеобалканското общество, в следствие на частичното унищожение или временното прогонване на носителите на кроманьонската генетика (Hg I, Е и ограничено J) от настъпващите „курганни” пратюркски конни народи – носители на Hg R1b. Така и съответно  новите елити (т.е. военната аристокрация, която достига ниво от супер-регионален тип), са изначално пратюркски, т.е. в балканската география съответно и „тракийски”. Тези промени характеризират медната и бронзовата епоха, когато се генерират поредните архаични етноформати след нашествията на пратюркските групи от курганната култура, проникнали от евроазиатските степи в цяла Европа. Следователно „първите траки” и началото на техните култури от един по-късен етап са формирани неизбежно от прототюрките. Да си припомним, че непосредствените североизточни съседи на балканските кроманьонци са именно тези „курганни” конни народи, които след поетапното си нахлуване в Централна, Западна и Югозападна Европа и пренасяйки курганната култура съответно и придобиват различни наименования. Конкретно на Балканите и след един продължителен период те стават известни като „траки”.

Векторите на южната, югозападната и „втората” западна миграция е през Близкия Изток. Носителите на R1b създават Шумерската цивилизация. Част от тези генетични носители продължават в южно направление и се озовават в географията на съвременен Ливан (според проф. Кльосов е доказан общ предед на съвременните носители на Hg R1b1b2 в Ливан с датировка на 5300±700 години). По същото време групи от линията преминава през североизточната география на Африка, основавайки (или развивайки) класическата Египетска цивилизация (военно-аристократичните елити). По-късно тази генетична линия навлиза в Европа през Пиренеите, разселвайки се в Западна Европа, включително и в Британия.

Тракийският език едва ли е бил по-различен от този на етруските, както и не се е отличавал съществено от този на сармато-скитите (сред тях са били и някои „праотци” на част от бъдещите булгарски племена в Северното Причерноморие). Разбира се, разликата с езика на хуно-булгарите е била значително по-голяма, поради естествените езикови изменения и развитието на лексиката във времето и пространството.

При хипотетична среща между „аспарухов булгар” и „трак”, вероятността да проведат относително разбираем диалог в максимално опростена форма е принципно допустима. По-невероятно би било това, изобщо някой в ранното Средновековие да е съхранил оригиналната тракийска лексика след повече от половин хилядолетие на активна латинизация, асимилация и християнизация на Балканите.

Палеокултурите на Балканите (както и в останала Европа) не ни демонстрират ясни граници в географията.  По-скоро предполагаемата първоначална хомогенност на неолитния „балкански блок” може твърде условно да обясни образуването на т.нар. „балкански прасубстрат”, който обаче неизбежно е свързан с форми на пратюркския език. Характеризирани по очевиден начин от твърде голям набор на конкретни латински, гръцки, албански, южнославянски и румънски изоглоси, тези субстратни думи се откриват сред топонимията (вкл. хидронимията) и епонимията не само на Балканите, но и сред цяла Европа.

В този смисъл пратюркските архаични диалекти много вероятно се пренесени в Европа още след края на някои от палеолитните култури и особено по време на неолитните.

Фактически, древните траки на Балканите и булгарите на Аспарух са действително далечни генетични родственици, но по различни линии на централноазитските Hg R1b (основно) и R1a (много по-ограничено). Същото „родство” по линии на R1b се свързва и с генетичните носители на редица древни култури и цивилизации – шумери, етруски, египтяни, келти и т.н. Днес носители на генетика от линиите на изобщо клас Hg Y-ДНК R1 по двете линии R1a и R1b са над 70% от мъжкото население на Европа. В съвремеменните български граници на Балканите този генетичен клас е около 40% от мъжкото население. Това поставя общо двете палеоевропейски-кроманьонски групи Hg I и Е „начело”, които взети заедно представляват около 45% от мъжкото население и така напълно се опровергава теорията за „тракийски произход” на съвременните българи, защото преобладава кроманьонското „заварено” или „автохтонно” мъжко население. Разбира се, отчетите за потомците на това кроманьонско население са само и единствено в съвременните ограничени държавни граници на България, образувани в последния си вариант едва преди по-малко от един век. Следователно, това ни разкрива състоянието в едни граници, които са освен „оскатени” (в смисъл „смалени), но и твърде преформатирани. Наред с това от огромно значение са и анализите на съпътстващите женски мтДНК.

Много популярните и рекламирани напоследък генетични изследвания по същество представляват опити за приблизителна оценка на цялата национална популация в държавата, а не оценка на етничността и още по-малко на генетичните носители на държавотворчеството в миналото, като изобщо отсъства всякаква смислена оценка на реалния булгарски (български) произход.

Държавата на Аспарух географски не припокрива съвременните граници, а генетичният ландшафт е бил твърде различен и неизбежно по това време с доминация на хаплогрупите от клас Y-ДНК R1. По-късно границите се разширяват на запад и юг, включвайки така и по-големи поселения от корманьонско палеонаселение от Hg I, J и Е (особено от централните и западни Балкани), заедно с твърде предполагаемо оцелели носители на древнотракийските линии на R1b.

Развивайки среновековната първа българска държавност на Балканите с активно окрупняване на територията й, като така и поставяйки началото на нови, но последователни етапи на етногенези, носителите изобщо на клас R1 се разпространяват в географии, които днес са отдавна извън българските граници. Следователно, тези поселения са напълно или частично дебългаризирани.

В съвременна България генотип R1b се среща с висока концентрация – 20 % от цялото мъжко население. Преобладаващо линията е представена от подгрупата R1b1b2 (M269) с 10.5%-11% сред мъжете. От тази линия са предимно онези от предците на булгарите/българите мигрирали първо от Северното Приксапие и Волго-Уралието в Северното Приченоморие и по-късно на Балканите.

В България има присъствие и на R – xS127, което потвърждава миграция от Волго-Уралието по линия на R1b свързана с преселение на част от булгарите.

Днес наследници на траките (заселници на Балканите предимно от курганните култури) би следвало да са носители преобладаващо по линии R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2, каквато основно е била древната тракийска генетика.

Но днес линията R1b1a2a2 е с висока концентрация сред дагестанците и „кавказките ибери” (кахетинците), също и сред адигите.

Другият от „тракийските маркери” - R1b1a2a1a1 е първоначално „прото-баски”. Тази генетика също е свързана с пиктите, етруските и иберите.

Днес линията R1b1a2a1a1a (R-U106) се определя от наличието на SNP U106, известен също като S21 и M405. Смята се, че неговите носители представляват над 25% от Hg R1b в Европа и е привнесен от миграцията на курганната кулутара през Пиренеите. В този смисъл, той обективно-логично не е изначално „тракийски”, а по-късно е привнесен на Балканите и става част от тракийската генетика.

Траките са генетически очевидно най-общо част от третата и поредна миграция (последна от големите) на пратюрките-курганци, мигрирали към Югоизточна Европа през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е. (предимно по "кавказкия вектор", заселил и Балканите). Много вероятно, част от тях мигрират по-късно от Балканите на изток през Анатолия обратно до Кавказието, което е видно от генетиката по линия на R1b1a2a2 (този род първоначално е формиран в Кавказието). Предполагаемо, но много възможно подобна генетика се внася на Балканите и по вектор Кавказие-Северно Причерноморие-Балкани.

Маркерът R1b1a2a1a2 (R-P312/S116) заедно с R1b1a2a1a1a (R-U106) са едни от най-често срещаните „видове” R1b1a2 (R-M269) в Европа. След задълбочени изследвания обаче проф. Myres и колектив разпределят днес всички тези маркери основно на запад от басейна на река Рейн. Следователно, преки генетични потомци на конкретно онези от балканските заселници и носители на Hg R1b, известни като „траки” (също и изобщо в Югоизточна Европа) и съответно свързани с макро-кавказците и прото-баските днес най-вероятно са изключително ограничено представени в съвременна България.

Възможно, съхранението на „тракийското генетично наследство” да се „изразява” повече в някои от линиите на също изначално пратюркоезичната хаплогрупа Y-ДНК R1a. Отговор на този въпрос вероятно ще бъде даден от бъдещи задълбочени изследвания на генетиката от хаплогрупа R1a, представена в границите на България и изобщо на Балканите и конкретно свързана с „тракийско” население по време на „желязната” епоха (вероятно по-конкретно около средата на 2-ро хил.пр.н.е., когато е втората миграция на R1a към Балканите). Наред с това са необоходими изследвания и на съпътстващите или „заварили” траките жени (анализ на мтДНК), както по линиите на миграциите на Y-ДНК R1b, така и на Y-ДНК R1a към Югоизточна Европа.