Траки - III

Полеогеография, геногеография и ДНК генеалогия на екзополитоним траки

Определеното като „първо нахлуване” на курганната култура в средата на 5-то хил.пр.н.е. от Източна в Централна Европа започва от района на Долна Волга към Долен Днепър (Буристен/Бьористен/Бористен). Така географиите на Северното и Западното Причерноморие започват да се „курганизират”. От тези региони, курганната култура постепенно настъпва на запад и югозапад към Балканите, преминава Дунав и обхваща също географията на съвременните Дунавска равнина и Тракийска низина, особено по течението на Марица. Малко по-късно обхваща и земите, станали известни след хилядолетия като Македония. 

Около 4300 г.пр.н.е. курганната кулутура вече обхаща и съвременна Трансилвания и постепенно настъпва в днешните унгарски граници. В курганите, появили се масово върху цялата европейска география, стават очевидни типичните аспекти на пратюркската обществена идеология. Например, характерният за курганната култура култ към коня (т.е. към „обожествено животно”). Съпругата на мъртвия воин често пъти го „последва в отвъдното” - един типичен архаичен тенгриански ритуал при курганните погребения, продължил хилядолетия. Безспорен пример за подобен ритуал е този в Суворово. Там е погребан племенен вожд в дълбока правоъгълна яма застлана с камъни, заедно с много предмети, необходими за „задгробния живот”. Край останките е открит също и жезъл, завършващ във вид на конска глава — символ на властта на погребания, което е нещо като „стандарт” за пратюркските алтайски и изобщо тенгриански обичаи. Откритите в Суворово и Кесимче жезли, завършващи с конски глави, имат абсолютни аналози в Молдова, Южна Румъния, Трансилвания, България и Македония. Наред с това, тези жезли с изображения на конски глави са идентични с откритите край Волга, но също в северокавказките степи и в Севевероизточен Дагестан. Всички "тракийски култури" според епохата на тяхното появяване са свързани само и единствено с поредицата от миграции на хора от географиите на курганните култури.

Основните миграции в западна посока са по следните направления: Поволожие-Северно – Причерноморие - Балкани, Поволжие - Северно Приченоморие - Централна Европа - Западна Европа – Британия, Поволжие – Кавказие - Мала Азия – Балкани, Поволжие и Приуралие – Кавказие - Близък Изток - Северна Африка –Пиренеи - Централна Европа и Британия.

 Както споделихме, практиката на пратюркските религиозни ритуали е била задължително свързана с жертвоприношението на коня. Тази практика е продължена по-късно и от келтите и римляните. Подобни погребения продължават хилядолетия наред и се откриват сред повечето от пратюркските и тюркските народи, дори до 8/9 - ти век от н.е. при гьоктюрките-огузи в Тюркския хаганат.

Типично пратюркски са „късноямните” погребения в Румъния, България, земите на бивша Югославии и Унгария, което има пряко отношение и към по-късната т.н. „тракийска култура”.

Да обърнем по-специално внимание на някои култури. Култура Караново I и II е от ранната новокаменна епоха (Неолит) датирана ок. 6200-5500 пр.н.е. Караново III – IV е от късна новокаменна епоха - ок. 5500-4950 пр.н.е. Караново V (Марица) -  от каменно-медната епоха (Халколит) - ок. 4950-4500 пр.н.е. Караново VI e от късна медна епоха - ок. 4500-4000 пр.н.е. Очевидно е, че изобщо тази култура се развива предимно до нашествието на курганните пратюркски култури от Източна Европа и следователно геногеографската карта неизбежно драстично се променя по време на последвалите инвазии. Древното население на култура Караново (т.е. оцелелите й жители-кроманьонци от Hg I, J и Е) бяга от района на Долен Дунав далеч на запад, изоставяйки с „генетичното” си присъствие завинаги или за хилядолетия старите си земи на местообитание. В края на 5-то хил. пр.н.е. и особено през първата половина на 4-то хил. пр. н. е. върху земите на съвременните  Източна Румъния и България  се появява комплекс от курганен тип, известен като Черна Вода I.

За разлика от равнинните земеделски популации на културите Караново-Гумелница и Варна, новите поселения на култура Черна вода вече притежават типичните за пратюркската курганна култура укрепления, разположени в стратегически важните точки и предимно върху високите речни тераси. Новите заселници са животновъди, включително и коневъди, което напълно контрастира със заварените местни земеделци.

В действителност, всички балкански култури -  Караново 6, Гулменица в България и Румъния, Салкуца, Градешница-Криводол, Винча-Плочник 2 и Бубандж Хум 1 в Централните Балкани, Сопот-Ленгиел и Лачина между Словения и Унгария, следвани от Черна вода 3 и 2, също и Езерово в България и Котофени, Баден, Костолац и Вучедол в Източна, Централна и Северна Европа, като и от Западните Балкани и Карпатския басейн до края на халколита буквално се „обединяват” в резултат на общото въздействие на мигрантите от култура Ямна. Всичко това е ясно изразено в общи характеристики: ямни и надгробни могили, отглеждане на коне, тяхната езда и впоследствие погребване заедно със стопаните им. По същото време патриархалната идеология заменя матриархалната и се формира военно-аристократичен елит,  едновременно с появата на бойните брадви и т.нар. „кордови бижута” - герданите.

Очевидни са ясните взаимовръзки между културата на Камбановидните чаши, Ямната и Вучедолската, които напълно прозрачно се проследяват чрез нововъведенията при въоръже­нието и особено в погребалните обреди. 

Заедно с настъплението към Централна и Западна Европа, „курганците” се заселват в геогафията, станала по-късно известна като Малка Скития (Северна и Южна Добруджа) и впоследствие по целия Ду­навски басейн. Появилите се скиптъри с конски глави и дрехи с шнурови соларни орнаменти бързо заменят полеоевропейските символики.

Някои палеоевропейски символи се съхраняват още известно време, но транспарантно и само в ограничени райони край егейското крайбрежие и изключително рядко в други средиземноморски крайбрежни региони, преди всичко в Западните Балкани (т.е. в Далмация).

Това състояние продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние също и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култ към Соларния Бог, най-вероятно една архаична форма на Тенгри.

Краят на културите Варна, Караново, Винча и Ленгел ни подсказва, че фактически се е реализирала една катастрофа с невиждан дотогава мащаб, която не може да се обясни с климатични или епидемиологични фактори. Очевидно това е свързано с преселението на „курганците” – носители на Hg R1b.

Носителите на културата Винча отстъпват пред конните народи и се преместват в Панония, също и върху земите на съвременна Словения и Западна Хърватска, създавайки условно и временно нов културен формат – Лазиня. Така или иначе, налице е „размиване” на древните културни формати и създаването на нова европейска културна среда, доминирана напълно от скотовъдните конни номадски народи. Тоест курганните култури от Източна Европа покриват Централна и Западна, включително Британските острови. Древните поселения от т.нар. култура Ленгел се оттеглят в Северна Германия и Северна Полша. Някои носители на Винча се заселват в Алпите.

Следователно, древното палеоевропейско кроманьонско население мигрира в западна посока и се заселва предимно в планините, за да се защити от конните народи. По-голямата част от тези древни хора се укрива във високите планини и предимно дори по самите им върхове и пещерите, което е доказателство за бързото им отстъпление пред новите заселници. Много необитаеми дотогава високопланински райони и пещери са заселени от отстъпващите „кроманьонци”. Всичко това доказва, че тези масирани презаселвания и освобождаване на „старите територии” от обитателите им е било изключително принудително.

Трите основни разселения на носителите на курганната култура в търсене на нови географски и съответно климатично-благоприятни пространства за заселване, условия за животновъдство и ловуване, или по-точно –  масираните и глобални преселения от Източна в Централна, Югоизточна и Западна Европа на част от древния пратюркоезичен племенен масив и конкретно на носителите сред него на линии от Hg R1b - R1b1, довежда до неизбежен разпад на палеоевропейските (кроманьонски) примитивни култури. Тези палеокултури са били предимно от носители на формираната в Предна Азия (Месопотамия и Анатолия) и разпространена основно в Европа кроманьонска Hg Y-ДНК I (днес условно разделена на „илирийска” и „скандинавска”, но изобщо „дъщерна” група на свързаната Hg IJ) и на формираната в Близкия Изток и Мала Азия „земеделска” (разпространена предимно в Мала Азия, Близкия Изток и по това време твърде ограничено на Балканите) Hg Y-ДНК J.

Hg I и J са тясно свързани групи, които обикновено генетиците ги описват заедно като Hg IJ и независимо поотделно или свързано произлезли от древната „близкоизточна” макрогрупа Hg IJK.

 Същата съдба постига и поселенията от носители на формираната в Североизточна Африка Hg Е (разпространена в Европа „по-концентрирано” на Балканите и също така „кроманьонска”). Трите хаплогрупи и особено палеоевропейската и най-рано разпространена в Еврапа Hg I (следователно и във формата IJ) изчезват почти напълно от древната геногеографска карта на Балканите, Централна Европа, Апенините и Пиренеите, за да се „завърнат” частично хилядолетия по-късно от „съхранените” им палеогеографски ареали в Илирия, Скандинавия и други по-недостъпни географски райони, предимно с високопланински релеф.

Носителите на тези кроманьонски хаплогрупи очевидно нямат никакво отношение към поставяне началото на „тракийската история”.

Основният генетичен етнофундамент на траките е генетиката по линии Hg Y-ДНК R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2. Частично и много по-късно някои техни племена се смесват с носители и на R1a1, мигрирали на Балканите от север между 1500-1000 г.пр.н.е., едновременно с някои от «гръцките» заселвания на полуострова.

Очевидно е, че Hg I не може да бъде „тракийска”, защото е една от палеоевропейските-кроманьонски миграции, появили се в Европа от Източна Мала Азия приблизително преди 25 хиляди години, като линия от свързаната Y-ДНК IJ и почти едновременно с Hg Е, мигрирала от Североизточна Африка. Носителите на Hg I, заедно с тези на Hg E и J, са унищожили неандерталците на континента. Наситеността на Hg I е била равномерна върху палеогенетичната карта преди нашествието на курганните култури от носители на Hg R1b и преди повторната поява на Hg R1a, които от своя страна я разделят на две запазени и до днес разграничени и концентрирани зони – Илирия/Балканите и Северна Европа (предимно Скандинавия и Северна Германия). Особено ясно се вижда, че в региона на „Тракия” – напр. Одриското царство и изобщо географската област Тракия, тя е с най-ниска концетрация в рамките на съвр. България и изобщо на Балканите. Виждаме, че Мизия е „по-концентрирана” с тази Hg, но древните летописци винаги са разделяли мизите от траките.

Хаплогрупа I2a2 (snp M423) е характерна за популации в Югоизточна Европа. Всички съвременни потомци на I2a  (субклад I2a2-Din) в Югоизточна Европа (вкл. Балканите) са наследници на мигранти от съвременната география на Украйна и Белорусия, където и този субклад се формира едва преди около 2500 години. Това допълнително доказва, че траките не могат да бъдат генетични носители на тази хаплогрупа, както предполагат някои изследователи.

За да се мултиплицира този субклад са били необходими няколко поколения,  и съответно няколко века до ниво на концентрация, която наблюдаваме днес върху генокартата. Необходимо е и достатъчно време и условия за миграция към Балканите. Забележително е, че субкладът се появява точно по времето на Херодот и е мутация първоначално единствено в един мъж, която и мутация се развива във времето. Как тогава Херодот пише за траки, при положение, че по това време има само един носител на този субклад (най-много няколко преки негови наследници), появил се на границата между съвременните Украйна и Белорусия? Нима този предполагаемо „първи трак” в очите на Херодот е изглеждал като „втори” по брой народ след индийците? Очевидно е, че траките не принадлежат към хаплогрупа Y-ДНК I.

Ако изобщо и дори за куриоз допуснем, че траките са носители на кроманьонската Hg I, то първите палеоевропейци и също „праисторични хора” от Близкия Изток би следвало да са съответно най-древните „траки”. Това би предположило, че „траките” неизбежно са „потеглили” първоначално от Близкия Изток и Източна Мала Азия към Европа като „част” от свързаната Hg IJK, след което се разделят в IJ  и накрая в I. Това, макар и очевидно да не представя тези носители за каквито и да било „траки”, а единствено за първите европейски кроманьонци, изобщо не пречи на някои изследователи убедено да допускат възможността, именно „траките” да са заели мястото на неандерталците.

По това време разделението между Азия и Европа е напълно условно, защото Мала Азия и Балканите са били свързани (проливите и моретата още не са били образувани).

Същевременно, „идеята” за траките като „палеонаселение” носещо по мъжка линия Hg I (т.е. древни европейци „отпреди” курганните култури) автоматично ги отделя генетически от скитите, саките, етруските и египтяните  – преобладаващо носители на клонове от Hg R1b и Hg R1a. Подобна несъстоятелна хипотеза ги разграничава и изобщо от всички народи от земите западно и източно от Уралските планини, степите на Централна Азия, Тарим и Минисунск, т.е. от повечето народи между Британия и река Лена (преобладаващо носители на Hg R1a и R1b). Следователно, хипотетичната идея за общ народностен масив от Балканите до Китай по линия на древните „европейски кроманьонци” е абсолютно невъзможна. Освен това, според генетиката, подобни „древни траки” от Hg I, J или Е никога не са „стигали” на изток от Каспийско море, Уралските планини и абсолютно невъзможно „чак” до Китай.

В този смисъл, Hg I и Е, като палеоевропейски генотипи и средно на възраст 25 хиляди години е напълно невероятно да са „тракийски”. Това се потвърждава и от факта, че най-древните „образци” на Hg I са от районите с кюрдско население в Близкия Изток, произлизащи първоначално от свързаните Hg IJK и IJ.

Пародийна е също и идеята, че преди „хиляди години” от Балканите са тръгнали „българи”, които по-късно се „завръщат, начело с Аспарух”. Ако тези „българи” са тръгнали преди повече от 6 хиляди години, то те са потеглили като носители на Hg I, Е или J и, очевидно, според генетичната карта, не са успели да стигнат по-далеч от Днестър на изток и в никакъв случай чак до Каспийско море или още по-източно до Централна Азия и Китай. Ако пък са „тръгнали” в период от 6 хиляди години „насам”, то тогава неизбежно са били пратюрки с носителство на Hg R1b и R1a и изобщо принадлежат на пратюркоезичните хора от курганните култури. Очевидно е, че древна миграция от Hg I и Е никога не е стигала региони на изток от Каспийско море, следователно и до Тарим и Китай, т.е. до земите на саките, согдите, тохарите и т.н. В тези географии изобщо не се открива подобна генетика с изключение на минимално ниски честоти, чиито носители са предимно наследници на разселили се руски поданици при усвояването на Сибир след 17-ти век.

Наред с това, по повод тези „нови хипотези”, ние бихме попитали, как само Аспарух се „завръща” на Балканите, докато неговите братя предпочитат да се „завърнат” в други „бащини земи” (Поволжието, Бавария, Македония и Италия) а най-големия брат – Бат Баян дори предпочита да не напуска „новите” си земи в Стара Велика България и не се „завръща” в „бащините” си земи на Балканите?

Допускането, че „траките” принадлежат на Hg I фактически изключва и всякакво историческо взаимодействие между тях и египтяните (такова обаче е безспорно доказано), тъй като хаплогрупата изобщо не се наблюдава и доказва в Египет, както също и в цяла Североизточна Африка. Следователно, възможността носители на „автохтонната” Hg I да са „оригиналните траки” е повече от несъстоятелна. Липсата на „взаимодействие” с Древен Египет и минималната честота на разпространение на Hg I и Е източно от Дон, както и едва забележимите концентрации на първата към бреговете на Каспийско море, напълно изключват тези хаплогрупи от генетиката на саките, на тохарите, на хората от Тарим, Минусинск и т.н. Именно отсъствието на подобна генетика сред саките (също и сред другите централноазиатски племена) обективно доказва, че производните им скити и кимерийци съответно също са „лишени” от тези гени. Седователно, по-късно при преселването си в районите на Северното Причерноморие, тези племена са заварили като „такива генетични носители” единствено палеоевропейски кроманьонци. Нещо подобно се случва хилядолетия по-рано и с настъплението на курганната култура – нейните носители неизбежно срещат в Причерноморието именно кроманьонци от Hg I.

Относително съхранение на палеоевропейските култове се запазва за кратък период в рамките на Кукутенската култура в Молдова (I2, I2a, Е-V13, J2b, Т) и някои други региони, наследени от новите носители на R1b и R1a. Това продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култа към мъжкия Соларен Бог, един от прототипите на Тенгри/Тангра. Този феномен е съвършено нов и няма европейски корени и еквиваленти преди това.