Палеогеография и геногеография на фрагментацията на древния "суперетнос" - II

Вероятно някои носители на Hg R1a1 по обратния си път (все още недоказан) от Индия към Европа неизбежно биха „флектирали”  езика си, преминавайки през географията на земеделците от Hg J в Близкия изток и особено през Мала Азия. Това все още недоказано „завръщане” не е съответно „завръщане” в „родното място” (Южен Сибир), а „пътуване в  непознати земи” – през Близкия Изток, Мала Азия и Балканите и оттам, също така предполагаемо и до източноевропейските степи в Северното Причерноморие.

Няма никакви доказателства, че нещо подобно изобщо се е реализирало в обективната реалност, поне не и през периода между първата поява на Hg R1a1 в Индустан и началото на ерата на скитите, т.е. между 1500-1000 г.пр.н.е. Самите скити цяло хилядолетие след това не използват „арийски език”.

От началото на 1-во хилядолетие пр.н.е. повечето от скитските племена говорят на пратюркски езици и според данните от курганните култури са носители основно на Hg R1b1 и по-ограничено на Hg R1a и G2. Ето защо изобщо не става ясно, как тези хора, предполагаемо носители на пра-ИЕ езици са се настанили „сред” скитите и преминали „през” земите им. Не е ясно и кои са били те. Ако са били малка група земеделци, остава неразрешен въпросът, къде са упражнявали земеделието си по този така дълъг маршрут сред неблагоприятна именно за земеделие география и населена единствено от животновъди. Палеогеографията не ни разкрива, че е имало промени в климата, при това и такива, водещи до проблеми с животновъдството, нито пък предполага благоприятни условия за развитие на земеделието, особено сред пустинните и полупустинни региони на изток от Каспийско море. Наред с това, палеогеграфията не ни предоставя данни, че земеделието в Югоизточна Европа е било в упадък и това би породило миграции в търсене на нови агрикултурни земи. Защо, например, подобни предполагаеми проблеми със земеделието биха изпитали единствено носителите на линия на Hg R1a1, а не изобщо всички земеделски стопани? В същото време носителите на Hg I са най-древните кроманьонци в Европа. Хаплогрупата е разпространена с високи честоти  и сред Балканите. Нейните носители обаче „предпочитат” да останат предимно в географията, където са се разселили от хилядотелия, въпреки преживения от тях етно-генетичен колапс след нахлуването на степните народи от курганната култура. Нима една линия на Hg R1а се е разходила през Балканите, вероятно дори на коне, въпреки обективното предположение, че са били земеделци, а не коневъдци. Защо тези хора не са предпочели благоприятната география за земеделието им, а са продължили на североизток, вече като коневъди?

Част от географията на Западна Европа вече е била заселена от носители на Hg R1b, появили се дори в Пиренеите със съпътстваща МтДНК Н (т.нар. „Хелена”). Някои от германските племена, например свевите, също притежават съпътстваща мтДНК Н. Интересно е, че и някои носители на Hg I1 се придвижват от Скандинавия на юг до Централна Европа, като съпътстващото им мтДНК е също Н.  

Ето защо „ахейците” от Hg R1b1 преминават лесно през култура Триполие, създадена също от носители на Hg R1a1, но със съпътстващото мтДНК на последните от „кавказката” група мтДНК J (т.нар. от Б. Спайкс „Жасмин” и отделила се от мтДНК JT). Някъде по пътя на миграцията се осъществява „замяна” на жените. Същевременно не се наблюдават данни, че сред епохата на „раздробените черепи” се откриват "погубени" носители на Hg R1b. Унищожените човешки популации са основно от носители на Hg R1a1 и съпътстващите ги „представителки” на МтДНК Х, К и Н. Едва по-късно от оцелелите от тях произлизат дорийците, спартанците, македонците и много други, като носители на флективни езици.

От всичко това ние можем да си направим и извода, че  възможността даден език да се формира от носители на конкретна Hg е повече от нелогично. Напълно очевидно е, че "праезикът" е говорен от полирасова "протоцивилизация", сред която хората са носители на няколко Hg - мъжи и женски. Би било невероятно, ако например Hg Y-ДНК R1а1 се възприеме за „маркер” на пра-ПИЕ eзик.

Дори върху съвременната генетична карта Hg R1а съвсем ясно разделя Hg R1b на две части, следователно е късно появила се хаплогрупа в региона на Източна и Централна Европа. Концентрацията на Hg R1b в Западна Европа е видимо твърде висока. Нелогично би било да допуснем, че масиви от носители на R1b са прескочили (летейки?) географията на  Hg R1a, ако хаплогрупата трайно се е разпространила по-рано от R1b в европейската география. Ако трайното заселване в Европа на Hg R1a би било по-древно от това на R1b, как се е мултиплицирала върху огромна география и преди всичко на територията на курганните култури, чиито носители от хилядолетия са от родовете на Hg R1b? Очевидно е, че подобен феномен е невъзможен. Най-древната възможна миграция на Hg R1a конкретно от географията на Европа е по линия на Hg R1a1 и е от запад на изток, като най-вероятно започва около 4800 г.пр.н.е. Тази миграция фактически „връща” носителите на „западната група” от Hg R1a1 в районите, откъдето техните предци са потеглили – Южен Сибир. Следователно, за да достигнат дотам, тези хора са мигрирали през територии, заселени от носители на Hg R1b. Обратното предположение, че носители на R1b мигрират в западна посока, преминавайки география вече заселена от носители на R1a е нелогично и невъзможно. 
Предполага се, че част от тази миграция на R1a1, движейки се на изток достига в един момент до Северен Индустан. Ако тази миграция се е реализирала до Индийския субкотнтинент, би следвало да си отговорим, кога и как се е „върнала” обратно, за да засели „повторно” някои региони на Източна Европа. Най-вероятно подобно заселване на носители на R1a се осъществява чрез масираното настъпление на "хунските народи", т.е. на някои племена, увлечени със западното настъпление на оцелелите групи на хунну. Това се реализира много по-късно, започвайки от 1-ви и завршвайки през 6-ти век от н.е. и неизбежно мъжете от тези популации са били предимно огуроезични тюрки и в тази епоха предимно носители на Hg R1a1. Разбира се, тази миграция на Hg R1а1 не може да бъде „славянска”, нито изобщо „индоевропейска” по това време и особено според географиите на преселенията. Най-древните предци на този алел са в Алтай, Северен Пакистан и Уйгурия.

През последните години на 20-ти век  стотици мумифицирани хора са открити в район на Таримския басейн (Синдзян-Уйгурия, Западен Китай), които са датирани за период от 2000 г. пр.н.е. до 200-300 г. от н.е.. Тези мумии се отличават с европейски черти (например руса или червеникава коса и прави носове) и разкриват древен европеиден субстрат, присъствал далеч в източната част на Азия (Mair, 1995). Находките са предимно за носителство на Hg R1b от „уйгурската линия” на по-късните хуно-булгари и частично на Hg R1a (също от линията на хуно-булгарите). Наред с това, Хемфил (1999) и Хемфил и Малъри (2004) отбелязват черепни сходства на някои таримски мумии с популации от Южна Азия. Според анализите на древните мтДНК на някои от тези останки (Francalacci 1995, 1998) се доказва, че те съдържат немалко „европейски линии”. Предполага се, че присъствието на „евпропеидни лица”, макар и ограничено в тази география, е свързано с изолиран предполагаемо индоевропейски език, като например тохарски (Hamp, 1998). Същевременно този език има известни сходства с архаични форми на праармено-фригийски езици (следователно вероятно и с тракийски), но също и с тези на хетите и келтите (т.е. с носители предимно на Hg R1b, R1a и J). Генетичните данни доказват откъде мигрира и езика, определен по-късно за вероятен „неотракийски” и разпространен през втората половина на 2-ро хил.пр.н.е. с поредната "пратракийска" миграция към Балканите. Всички тези миграции се осъществяват едва след флектирането на пратюркските аглутинативни наречия и под влиянието на земеделието.

Тохарският език оцелява в тази област до началото на втори век от н.е. (Ruhlen, 1996). В този смисъл, част от наследниците на древни пратюркоезични хора, заселили Мала Азия преди около 6000 години, се "завръщат" обратно в Централна Азия (тохари, т.е. "Тогарма") достигайки до Таримския байсен, но вече придобили флективни езици в Мала Азия.

Да си припомним, че преди около 16000 години от Южен Сибир/Алтай започва миграция на част от носителите на Hg R1b. Тази линия достига до Мала Азия преди приблизително 6000 г. Следователно, в период от 10000 години, мигрантите тюркизират географията между Алтай и Мала Азия. Те заселват Мала Азия и достигат Балканите от югоизток, след „отварянето” на Проливите. Тази миграция е разклонение на основната, която вече е заселила Волго-Уралието 1500 г. по-рано, т.е. преди около 7500 години. В следващите хилядолетия, носители на Hg R1b от географията на Волго-Уралието започват миграции към Източна Европа, създават курганните култури и по-късно се разселват в цялата европейска география. Така миграцията към Мала Азия-Балкани се „засича” с тази от източноевропейските степи. В Югоизточна Европа се сливат линии и от двете мигрции на R1b и вероятно още една „самостоятелна” при последното настъпление на същите курганни пратюркски култури от Източна Европа по векторите „източноевропейски степи” – Централна, Западна и Югоизточна Европа. Ето как на Балканите се пресичат най-малко две миграции на Hg R1b и поставят основите на „пратракийската култура” още преди флектирането на пратюркските езици. Вероятно само част от мигрантите и конкретно тези минали през Мала Азия усвоявт някои флективни езикови форми на пра-ПИЕ език, поради озоваването си в географията на земеделците от Hg J (J2). Безспорно е, че те достигат тази география първоначално като пратюркоезични.

Хаплогрупа Y-ДНК R1b е образувана в Южен Сибир и Алтай около 20-16 хиляди години пр.н.е. От тази линия произлиза населението на курганната културата (началото й е около 6000 г. пр.н.е.).

Едно разклонение по линия на R1b мигрира по „средиземноморски маршрут”, покрай бреговете на морето (северни и южни).

Всички тези миграции на Hg R1b „опустошават” земеделското палеонаселение в Европа и в началото на 3-то хил.пр.н.е. Hg Y-ДНК R1b се превръща в най-разпространената мъжка хаплогрупа на континента, едно състояние, запазено и до днес сред европейската мъжка популация в Западна Европа. Седователно, дори само по една от алтайските генетични линии - Hg R1b, преобладаващото западноевропейско мъжко население има безспорен пратюркски произход. Включвайки и носителите на Hg R1a, която е „сестринска” хаплогрупа на R1b, очевидно пратюркоезичното население на Европа е било абсолютно доминиращо в един продължителен период (до началото на по-масовата езикова флектация), а следователно поне 2500 години.

Хаплогрупа R1b се съдържа и в т.н. модален „Atlantic” хаплотип (HG1) и е една от хаплогрупите, които се идентифицират с носителите на не - ИЕ езици в Евразия, като тази идентификация продължава за всичките й носители поне до 5 в.пр.н.е. Едновременно се явява и „географски пример” за генетично носителство за част от народите от тюркското езиково семейство в Европа. Наред с това (също и по-рано) носители на други пратюркоезични Hg Y-ДНК мигрират отново от Алтайския регион/Южен Сибир и тяхната лексика се открива в дравидския и уралския език и особено силно в американо-индианските езици.

След епохата на заселване на Америките през сухоземната връзка (до образуването на Беринговия проток преди ок.18000 години) се открива носителство на тюркоезичната Hg P и още повече това на нейните „дъщери” - Hg Q в „Новия свят” и Hg R (R1 по линии на R1b и Нg R1a) в Евразия. Особено впечатление правят носителите на тази генетика сред древните градски неолитни култури. Например в Чатал-Хююк в Мала Азия (носители на Hg R1a и R1b), чиито генетични маркери се откриват по-късно и сред приемствено-родствената й култура Винча в Северните Балкани (преобладаващо R1a1). Култура Винча е разрушена от големите миграции на курганната култура (носители на Hg R1b със съпътстващо МтДНК Х).

Известната и най-древна градска култура Чатал-Хююк в Мала Азия (7500 - 5700 г. пр.н.е.) е създала всички „атрибути” на цивилизацията с изключение на архаичната писменост, която съответно е създадена по-късно от нейната родствено-производна култура Винча.

Първата примитивна форма на безсистемна „пиктографска писменост” се открива във Винча, създадена от миграция от Чатал-Хююк на носители на Hg R1a и R1b, докато първата писмена система с азбука е създадена по-късно в Шумер, но единствено от носители на Hg R1b. 

Югозападната миграция на носителите на тюркоезичнта Hg R1b е пряко свързана с появата на Шумер, Харапската цивилизация в Индия, първите династии на Древен Египет, както и с „египетските хиксоси”, но също с неолитната култура Стоунхендж на Британските острови, „тракийските” култури на Балканите, етруската цивилизация на Апенините и свързаните с тях „морски народи” и т.н. Всички те са култури и цивилизации, саздадени от пратюркоезичните носители на Нg R1b.

За разлика от Hg R1a, езиковото и времевото поле на реализация на „сестринската” й Нg R1b и особено в „най-дълбока” древност, е много по-различно конкретно във времето на европейската им експанзия, независимо от това, че географията на миграциите им е една и съща - от изток на запад и югозапад. Това предполага, че от един период двете силно родствени генетични линии реализират и едновременна еволюция в много региони, но вече извън Европа (поне до 5-ти век от н.е.) Независимо от тези бъдещи генетични „пресичания” в Евразия, в древността има съществени разминавания във времето и тази дистанция е причина за твърде много грешки, особено на някои историци-теоретици и археолози. Тези грешки объркват временно дори лингвистите, докато през последните години генетиците не поставят „всичко на място”. Продължителното погрешно възприемане на пратюркоезични племена за индоевропейци и обратно – късни индоевропейци за пратюрки, е не само сред най-погрешните тълкувания на историята, но и една от основните причини са най-трайно объркване на много любознателни умове и до днес. Всъщност, както вече добре знаем, „нарочените” за индоевропейци и заселили масово цяла Европа в продължение на няколко хиляди години са били в действителност пратюрки от тюрко-алтайските Hg R1b и по-ограничено от Hg R1a. Тези фундаментални заселвания на континента (също и на региони от почти цяла Евразия), особено по време на курганизацията (т.е. тюркизацията) на Европа и Азия, допринасят за почти пълното изчезване (временно) от европейската география на палеоевропейските Hg I, Е и ограничено J («палеоевропейски” в условен смисъл, поради по-ранното им разпространение на континента), както и за някои продължителни симбиози със "заварените" мтДНК . Именно прототюрките се превръщат в "пообърканите" представи на изследователите в „първите индоевропейци”. Много учени дълго време ще вярват, че "курганизацията" на Европа е „индоевропеизация”, преди генетиката и лингвистиката да докажат, че това всъщност е „тюркизация”.

Пра-ИЕ език е възникнал хилядолетия след аглутинативните езици. Пра-ИЕ език е формиран в Мала Азия и Балканите, които по това време са свързани не само палеогеографски (сухоземно), но и от идентична култура и начини на производство, предимно земеделско стопанство. Тоест, тези хора преминават от алгутинативни на пра-ИЕ език покрай развитието на агрикултурната терминологията. Очевидно няма никакъв метод, чрез който езиково семейство да се идентифицира конкретно с етническо или расово, защото пратюркският език като доказано най-древен е съответно и език на полирасовите носители на няколко основни генетични групи.