Палеогеография и геногеография на фрагментацията на древния „суперетнос” - I

Форматиране на първия „суперетнос” е на полирасова основа и е езиково изначално единен. В религиозно-култово отношение единството също се потвърждава от обединителните културно-социални характеристики. Това и идентифицира полирасовата общност като едно феноменално цяло, базирано на най-важните еволюционни егрегори - носителство на един общ език, идентични културни характеристики и култовите възприятия, притежаването на „подсъзнателни признаци” – емоционалност, жестове, мимики и т.н. Освен сходствата в много други характеристики, езиковите са наистина поразителни, което е и неопровержимо доказателство за появата на древния „суперетнос”.

Около 9000 г.пр.н.е. започва разделянето на общия за древния „суперетнос” праезик. Напълно убедително е доказано, че курганната култура в Източна Европа е тюрко-алтайска, а по-късно същата култура се разпространява в цяла Европа и едновременно в огромни пространства на Азия. Това от своя страна очертава границите и отстоянията от „крайно” западните до най-източните археологични паметници на повече от 10 хиляди километра, а във времева разлика подреждането на културните пластове е от приблизително 10 хиляди години. Ето защо би следвало да проследим по-задълбочено миграциите на древния „суперетнос”, за да си изясним съответно и най-древните цивилизационни генези в човешката еволюция.

Външното конвергентно сходство или „несходство”, обикновено няма решаващо значение за анализите на генната етимология, защото генетическите изменения за достигането на едно и също морфологично ниво (т.е. „резултат”) никога не са еднакви в еволюционната си кореспонденция между популационните групи. В този смисъл, популационната генетика (дори и молекулярната), освен родствени съответсвия трябва да търси и анализ на взаимовръзките в общата екологична среда, където се осъществяват най- трайни генези.

Палеогенетиката върху логично-предполагаема и много по-често сред обективно-реална палеогеографска среда чрез анализи на съвременното състояние на географските региони, позволява да се открие в генофонда на човечеството дори забележителна примес от неандерталски гени, особено в Европа. Тази хибридизация е твърде широко разпространена и допринася за някои „устойчивости” към вирусни инфекции. Ето защо от значение е проследяването на миграционно-генетичните процеси в отделните епохи, реализирали се сред измененията на палеогеографските и геогафските фактори.

Езиковите носители днес не са непременно и биологичните такива от миналото, а още по-малко е обратното, поради промяната или изобщо „замяната” на езиците. Това състояние от своя страна поставя поредния въпрос за генетиката. Известно е, че няма конкретни гени, определящи и съответно конкретен народ, т.е. няма "запазена марка", няма фиксиран, примерно, "български ген” или някакъв друг „етноген”. Ето защо се „налага" да се върнем в дълбоката древност и да потърсим основните „пра-етнически” характеристики, да проследим развитието на еволюционните миграции, да анализираме данните от курганите, да проучим разпространението на глотохронологиите, а после на лексиката и лексикалната система и т.н., за да се опитаме и да си създадем по-ясна представа за подреждането на форматите върху географията в различните времеви епохи.

Изучението и проследяването на измененията в маркерите на Y- хромозомата на ДНК в различни региони на света сред коренните народи ни дава възможността да анализираме верните „пътища” на древните човешки миграции, започвайки още от десетки хиляди години пр.н.е.

Преди около 45-40 хил. години пр.н.е., бъдещите „европейски кроманьонци”, предимно от носители на свързаната Hg Y-ДНК IJK и Е мигрирали на изток към Месопотамия, а по-късно и на северозапад към Югоизточна Европа след разделянето на Hg IJK на IJ и по-късно на I и J. Около 22-20 хил.г.пр.н.е. миграцията към Югоизточна Европа на Hg I, Е и J от Мала Азия (условно географско разделение, преди появата на проливите и моретата) става по-масирана.

Но по това време вече са осъществени миграции от Алтай към Америките, което и доказва едно предварително бързо преселение на изток и формирането на Hg суперклас NOP  и отделянето на Hg клас P.

 Необходимостта от нови източници за прехрана, довежда до мултипликация на миграциите във всички посоки. Попадайки в нова географска среда, нашите предци най-вероятно стават и всеядни, за да оцелеят в непознатите и по-сурови условия. По-голямото хранително разнообразие довежда до възможността за редовно хранене, допълнително към което е включено за първи път и „морското и речното меню”.

Всички термини за риболов са също с пратюркска етимология и морфология. Предполага се, че около 10 хиляди години пр.н.е., транспарантни ограничени групи от ловци вече са се разпространили във всички възможни региони по света, осигуряващи възможност за изхранване.

Разбира се, активното ловуване довежда и до още по-активното изчезване на дивеча. Във все по-ограничените ареали за ловуване неизбежно настъпва и ожесточена конкуренция между отделните групи ловци. Тази смъртоносна конкуренция става първата примитвна форма на войната, която с времето все повече се усъвършенства до нивото на възможността от пълното самоизтребеление на човечеството.

В най-дълбока древност, примерно преди 55-60 хиляди години, хомо-сапиенсите едва ли са били повече от 100 хиляди души. "Стабилността” на тези първоначално твърде ограничени по численост, но вече организирани групи, вероятно е била реализирана единствено на базата на родови и по-рядко на племенни йерархии. Колкото по-голяма е една група, тя съответно неизбежно е доминирала над по-малките, като така личните отношения постепенно отстъпват на социалната организация и от един момент примитивното „държавотоворчество”, изразяващо се в племенна йерархия, осъществява и първата примитивна форма на „ултрасоциалност”. Но хилядолетия преди това, твърде малоборйното и разпръснато човечество е съществувало на принципа на „семейно-родова” организация, разпръснато в отделни и ограничени единствено до ловуване ареали, които са били не повече от някоко десетки върху цялата земна повърхност (по това време Америките и Австралия все още не са заселени). Социалните отношения извън родовете са се ограничавали до доставката и разпределението на храната. До образуването на по-големи социални общности е трябвало да минат десетки хиляди години на еволюция и мултиплициране на популацията, довело неизбежно и до формирането на първия „суперетнос” в Централна Азия. Подобно образувание е задължително придружено с форматиране на съответните социални и религиозни доминанти, но преди всичко на обединителен език. Всички тези фактори довеждат и до консолидиране на специфични социални институции и морално-религиозни норми. Обществата с по-развито институцинално ниво са съответно и по-силни във военно отношение, основно поради по-голямата си популация. Ако жителите на „победени” поселения или родове, въпреки това са оцелявали (предимно жените и децата), то те са били подлагани на пълна асимилация, а тяхната територия е подчинявана от завоевателите, по това време търсещи основно ареали за изхранване. Така, постепенно, културните формати осъществяват дифузия в една по-обширна география, разпространявайки се хилядолетия по-късно и в целия свят.

Защо бихме определили тези поселения като най-древен „суперетнос”? Преди всичко основание за това е техния първоначално общ език, ясно проследима генетика и география на формиране, едно и също военно и общинско дело, идентични културни традиции – включително и много важно - погребални и т.н., идентични или сходни религиозни култове, художествени стилистики и символика, като всички тези признаци продължават да се откриват и съпоставят в един многохилядолетен еволюционен период и върху огромна евразийска и американска география.

С Алтай и в по-общ план с района между Алтай/Южен Сибир и Урал са кръвно свързани повечето жители на Евразия и преди всичко на Европа – това са основните евроазитаски хаплогрупи произлезли от Hg Y-ДНК суперклас P - нейнитe „дъщери” клас Hg R (по-конкретно хаплогрупа Y-ДНК R1 - R1a и R1b, също и R2) и клас Hg Q. Последната ще ни бъде  основен „езиков пътеводител”, за да се ориентираме кой е бил  най-древния човешки език, тоест, кой е езикът на древния „суперетнос”.

Генетичните доказателства свидетелстват, че около 70% от съвременните европейски мъже са генетично свързани с Алтай/Южен Сибир и Централна Азия, като преди всичко произлизат от линиите на древния генетичен и пратюрокезичен суперклас Hg Y-ДНК R1 (R1a и R1b), което ги превръща не само в наследници на едни от най-древните пратюрки (макар и съхранили единствено частично морфологията и субстратните трюкски думи в езиците си) но и процентно повече „алтайци и южносибирци”, отколкото има в някои от съвременните тюркоезични държави.

Някои изследовтели дори предполагат, че преди 4500-4000 години в Европа се е случило „нещо”, в резултат на което носителите на Hg R1a практически изчезват от континента. Повечето учени приемат, че причината е  „природен катаклизъм”. Но защо от своя старана, ние да не допуснем, че са кацнали "враждебни марсианци"?  Ако бе „изчезнала” единствено Hg R1a1, бихме предположили, че е избухнал, примерно вулкан, избирателно „задушил” представителите на конкретно тази генетична линия. Но по същото време от огромни региони на континента изчезва и Hg I1 и в значителна степен Hg I2. Ние ще направим логичното предположение, че  Hg I е била представена, макар и транспаратно, върху географията на целия континент, и в това й състояние е била лесно „пометена” от „курганните нашественици”, нещо, което личи и от „географията” на съвременната генетичната карта. Изчезването на тези Hg от огромни европейски региони също е свързано с масирано заселилите се носители на пратюркоезичната Hg R1b (в Западна Европа основно от нейната подгрупа R1b1b2). Първостепенна причина за „изчезването” на Hg R1a1 и почти пълното заличаване от географията на Hg клас I, е била фактическото им почти цялостно изтребление от „курганните нашественици”, носители на Hg R1b1 между 2500 и 2000 г.пр.н.е. Така тюркоезичните носители на конкретно Hg R1b1b2 заселили практически цяла „опустяла” Европа. 

Оцелелите носители на хаплогрупа клас I се „укриват” във високите планини на Балканите и далеч на север в Скандинавия, както и в някои райони на севременна Северна Германия. След хилядолетия те постепенно се "завръщат" в първоначалните си географии.

Палеогеографията не ни предоставя данни за природен катаклизъм. За вероятната възможност за подобен катаклизъм не са налице никакви данни, докато за „насилието” са повече от достатъчно.

„Курганните територии” изобилстват с топоними, чиято етимология ни разкрива пратюркския езиков ландшафт на „Стара Европа”. Повечето от тези топоними са твърде прозрачно-очевидни и лесно се превеждат от тюркски език, а някои от тях дори се превеждат директно от тюркски език на съответния език на античните автори (Страбон, Херодот, Тацит и т.н.), което напълно безспорно потвържадава пратюркската им етимология.

Абстрахирайки се от напълно погрешно определената индоевропейска принадлежност на „курганните хора” (т.е. най-важното и същественото), теорията на Мария Гимбутас фактически ни предоставя едно отлично обзорно изследване именно на пратюрките (наивно или полит-коректно определени от нея за „индоевропейци”), които са фактическите носители на курганната култура, разпространили я в цяла Европа. Реализацията на Курганната култура е продължена по-късно от скитите, едни от наследниците на алтайските култури, които доразвиват традициите на „курганните погребения”, пренасяйки ги от „доисторическата епоха” в Античността.

Както споделихме, първите индоевропейски езици са били „проговорени” от хора, които започнали да комбинират отдавна „позабравеното” земеделие с присъщото им от хилядолетия животновъдство, т.е., внасят нова „лексикална субстанция” сред пратюркските аглутинативни езици, която бихме нарекли „аргикултурна терминология”. Тези „нови земеделци” които са организирани преди всичко по бащина линия в общества с постепенна диференциация на класите и най-вече чрез военно-аристократичните пратюркски елити, се появяват най-рано в Предна Азия и са основно първоначално носители предимно на Hg J2, с изключение на елитите им – Hg R1a и R1b. Така едновременно носителите на Hg J2 езиково се „тюркизират” още в „дълбока” древност, но част от тях се и „индоевропеизират”, възприемайки по-масово земеделската терминология и по-късно осъществявайки миграции първо към Балканите.

Началото на формирането на праиндоевропейското езиково семейство започва по времето, когато се осъществяват симбиозите между популации от Егейския регион с такива от Мала Азия през «Железния век». Съществен елемент от тази сибиоза е обстоятелството, че голяма част от малоазийските популации и преди всичко техния военно-аристократичен елит е с централно-азиатски произход, което се предопределя от ностилеството му на линии от Hg R1a и R1b.

Наред с това, традициите на ритуалните жретвоприношения на конете също се предават от пратюрките на някои далеч по-късни „индоевропейци”, което и определено доказва, че приемствеността е напълно автентична с изключение на флектацията на езиковите форми.

Напълно логично, „само една” конкретна Hg не може да е носител на съответно и на „само един” конкретен език или изобщо самостоятелно да формира такъв, запазвайки го хилядолетия наред. Някои изследователи поддържат тезата, че е имало само една конкретно прототюркоезична хаплогрупа и това е Hg R1b. Тоест, тази, от която произлиза този език. Също така и една „индо-европеоезична”, от която пък произлиза след хилядолетия дори и „славняския” език. Всичко това е очевидно невярно. Първо, както вече изяснихме, Hg Q и нейната линия Q3 също е прототюркоезична, следоватено „дотук имаме” поне две пртотюркоезични Hg – Q и R1b, а не „само една”. Второ, дори само езика на hg Q абсолютно-безспорно доказва, че прототюркския език е „напълно активен” още преди доказаните първи миграции в Америките, започнали с носителите на хг Р, тоест много преди 45 хиляди години. Разбира се, едва ли преди 40-45 хиляди години в Южен Сибир и Алтайския регион на тези хора им се е налагало да формират и измислят нови езици специално за новопристигналите от суперклас Hg P, а още по-малко и по линии на Hg клас R, появили се хиляди години по-късно. След като не е известен друг древен език в региона, а евременно с това, поне една от групите от супрклас Hg R, а именно Hg R1b е доказано пратюркоезична, наред с най-старата „дъщеря” на Hg P в същия регион – Hg Q, то на какъв език говорят „междинните” хаплогрупи по време на „формирането им”, например Hg R1a, която е „сестра” на Hg R1b и е „родена” в същата география и пратюркоезична среда? Твърде абсурдно би било всяко едно предположение, че единствено Hg R1b би усвоила този древен език, примерно и най-логично от носителите на Hg P и Hg Q, а нейната „сестра” Hg R1а би „предпочела” да остане няколко хилядолетия „няма” в същия „роден” географски район и по същото време, а след като „стои” 10 хиляди години „безмълвна”, нейни носители преминават Тибет, за да се настанят в Пакистан и Индия, където имат общ прадед на 12400 г. Подобно предположение е лишено от най-елемнатрна логика, ето защо Hg R1a е била неизбежно също толкова пратюркоезична, колкото и „сестрите” и Hg R1b и Hg Q. Наред с това, ние не бихме допуснали невъзможното, че „безмълвно-няма” по подобна „логика” би следвало да е не само Hg R1, но и Hg R2, докато при Hg Q и Hg R1b отсъстват проблеми с речта и комуникацията, поради трансценденти причини. Разбира се, ние не бихме приели, че тази Hg е няма, докато съответно след „изтичането” на тези хилядолетия, носителите й от „безмълвни” напълно спонтанно проговарят на пра-ИЕ език някъде по пътя, докато обикалят безцелно половината земно кълбо. Ясно е, че америндите не са измислили своя език в Америките и трансцендентно или случайно използват и до днес повече от хиляда основни думи, съвпадащи по звук и смисъл с пратюркските и тюркските, т.е. семантично и фонетично тези думи все още са едни и същи когнати. И така, от една страна това доказва, че не може да търсим „патент” за отделните езици според конкретни хаплогрупи и техните миграции, защото очевидно древните езици се говорят от представители на няколко Hg и също така очевидно от полирасови масиви, какъвто единствено е бил по това време древния пратюркски „суперетнос” между Алтай и Урал.

Второ, би следвало да признаем и приемем за безспорен факт, че вече формирания прототюркски език е далеч по-древен от 20-25 хиляди години, т.е. глотохронологията предшества  предполагаемата възраст на  Hg R1a, като дори надхвърля „възрастта” на Hg Q, която е съответно на около 45-50 хиляди години (или вероятно поне съвпада с нея), следователно и напълно очевидно-логично е далеч по-древен от който и да било протоевропейски и т.н. език, включиетелно и на абстрактно-предполагаемия „бабилон език”. Всичко това напълно доказва, че дори вероятно-допустимото носителство на пра-ИЕ език само от част от представителите на  Hg R1a1, е възникнало в «родната» й тюркоезична среда, а най-вероятно по-късно се доразвива сред ареала на Hg J2 (същите тези носители са проговорили на флективен език покрай усвояването на земеделската терминология), преминавайки през  Мала Азия, т.е. носителите на тази част от линия на Hg R1a1 е говорела на прототюркски език, какъвто и до днес говорят древните носители изобщо на Hg R1a1, останали в Централна Азия. Тоест, някои флективни езикови форми, условно принадлежащи към пра-ИЕ език прозлизат от носители на прототюркски езици, чиято промяна настъпва с уседналия земеделски начин на живот. Така или иначе, това е процес, осъществен по-късно, тъй като пра-пра-ПИЕ изначално принадлежи на част от носителите на Hg J/J2 в Мала Азия.