Геногеография и палеогеография на експанзиите на пратюркоезичните миграции в Евразия - I

След като се запознахме с миграцията и генетиката на една част от древния суперетнос, заселила Америките и станала известна като америнди (т.н. „индианци”), сега нека продължим с миграциите в Евразия и обърнем внимание на някои други пратюркоезични носители на алтайски Y-ДНК Hg.

Всички тези генетични носители, като например преди всичко Hg R1 с нейните основни линии (клона) Hg R1a и R1b са били най-вероятно първоначално "носители" на антропология, която днес се определя като "европеидна". Безспорно е, че всички те са били изначално пратюркоезични алтайци и южносибирци. Тези „европеиди” навлизат в Европа с една миграция на група носители на Hg R1a/R1a1 преди около 12 хиляди години, преминала най-рано през  Мала Азия  и Балканите. Сред балканска география е открит и доказан генетичен „европейски праотец” на R1a1 (в земите на съвременна Албания).

Приблизително по същото време, преди около 11 хиляди години, група носители на Hg R1b заселват географията на Волго-Уралието и постепенно масирано се придвижват към степите на Източна Европа („Руската равнина”), полагайки началото на „курганните култури”.

Преди приблизително 6-7 хиляди години, наследници на същите носители на Hg R1b/R1b1 продължават миграцията си на запад, постепенно заемайки обширни географии от Централна, Западна и Югоизточна Европа.

Тези фундаментални миграции се реализират на три последователни вълни, осъществявайки  голямата еволюционна експанзия на пратюркската „курганна кулутра”, променила завинаги историята и етногенезите на „Стария континент”. Специално на Балканите, Hg R1b „елиминира” голяма част от първата балканска миграция на Hg R1a1. Някои от оцелелите са изтласкани в северна посока. Едновременно с това носителите на R1b унищожават почти напълно мъжките популации, носители на Hg I и Е, принуждавайки оцелелите да мигрират в западна посока или да търсят спасение в трудно достъпните високи планини. Тази пратюркоезична миграция на Hg R1b/R1b1 създава поредица от нови европейски култури, включително и бъдещите най-древни „тракийски” на Балканите.

Друга миграция на Hg R1b от Волго-Уралието настъпва в южна посока, преминава Кавказието и след това нейните разклонения се насочват към Мала Азия, Месопотамия и Северна Африка. Тези миграции ще създадат впоследствие културите на Шумер, Египет и т.н. Хилядолетия по-късно нейна вторична миграция през Мала Азия ще формира културата на етруските, а част от „африканската миграция”, продължила до Пиренеите и Западна Европа – цивилизацията на келтите, прагерманите и т.н.

Днес централноазиатската генетика от клас R1 (R1a и R1b) е преобладаваща сред съвременните европейски мъже. Пратюркската-южносибирска генетика по линия на R1 доминира между 50% и 80% сред англичаните, французите, германците, ирландците, испанците, италианците, холандците, поляците, украинците, руснаците, унгарците и т.н. Наред с това, почти всички европейски народи притежават пратюркски гени по линия на Y-ДНК клас R1 не по-малко от 30-35%. Разбира се, това не е единствената пратюркска генетична линия.

От особено значение за европейската генетика са и периодите на тюркизиране на генетичните носители извън R1 и особено на тези от Hg Y-ДНК J и G. Преди тюркизацията на част от тях (7-8 хиляди години пр.н.е), тези хора едва ли са принадлежали към цивилизационни формати с доказана глотохронология.

Следователно, вероятно най-древните „праевропеиди” са били група от носители на свързаната Hg F (формирана в Близкия Изток след „изхода” от Африка и разделянето на FT), от която се формират две основни линии – свързаната Hg IJK „насочила” се към Европа и свързаната Hg NO+P, която „потегля” на изток към Южен Сибир/Алтай и земите на Северен Тибет.

Дори да допуснем подобен частично „европеизиран” вариант още в Близкия Изток, едва ли е възможно линията Hg IJK да е била от „неми хора”. Знаем, че Hg макрогрупа Р непременно би следвало да остане поне 20 хиляди години в Южен Алтай и Северен Тибет, след което и да „роди” Hg Q, осъществявайки поредни симбиози със съпътстващи мтДНК (неизбежно също с участието на Hg Q), от които генетични мутации се появява клас Hg R. Така или иначе, клас Hg R се ражда в Южен Сибир/Алтай и произлиза от клас Hg P, съответно отделил се от суперклас Hg NOP южно от Алатйския регион. Така хаплогрупа R се явява "сестра" на Q. Следователно, вероятността още свързаната Hg NOP и възможно също свързаната IJK (т.е. част от бъдещите европейски кроманьонци от I и J) да говорят на архаичен пратюркски език е логично да се предположи. Което неизбежно ни препраща и към архаичната реч на носителите на Hg FT, формирана след излизането на част от сапиенсите от Африка. Тези взаимосвързани предположения ни насочват и към ориентири за първата "разговорна" реч.

Хората, принадлежащи към дадена Hg Y-ДНК, разделят общ прадед в който някога е осъществена мутация, маркирала съответно тази Hg, обособявайки я от „майчините” Hg, т.е. от тези, от които се отделят. Този маркер се предава на потомците. За да се определи в коя конкретно Hg принадлежи Y-хромозомата, както и нейния носител, трябва да се провери дали съществува на определено място в нея „точкова мутация” - (SNP). Тази мутация се изразява с разликата в размера единствено в един нуклеотид (A, T, G или C).

Да си припомним, че днес Hg F практически не се открива в Африка, но независимо от това над 90% от хората от мъжки пол са носители на хаплогрупи произлизащи от нея. Това ни подсказва, че независимо от някои различни предположения, Hg F е създадена извън Африка, т.е. след появата на сапиенсите в Евразия и конкретно в региона на Близкия Изток.  Възможността хаплогрупата да е формирана първо в Африка, а след това да се мултиплицира до такива размери извън нея е съмнителна, тъй като сред подобна ограничена популация вероятността за чести мутации в един сравнително кратък историчен период и ограничен от климатичните условия географски район би била необяснима.

За разлика от мтДНК, не всички Y-ДНК корелират в древността с конкретна география, но отлично корелират с лингвистични и многообразни фенотипни домени. Това очевидно личи по онези хаплогрупи, носители на древнотюркските езици и „родени” в Алтай и Южен Сибир. Днес едно и също Y-ДНК може да се открие в различни езикови групи, но знаейки географиите и еволюцията му, ние лесно се ориентираме за развитието на филогенетичното дърво. Разбира се, мтДНК притежава някои по-изразени домени и може да се свърже с географските посоки, най-общо с „изтока и запада”, т.е. налице е известна езикова и фенотипна корелация, но само когато е съпровождаща (съответстваща, съпътстваща) на конкретни Y-ДНК носители в миграциите, т.е., осъществявайки корелация с тях и спрямо основните им характеристики – език, фенотип, култура и т.н.

За разлика от преобладаващата част от клетката, чиято функция се определя от ядрената ДНК, митохондриите имат своя собствена ДНК и се приема, че са еволюирали самостоятелно (отделно). Човешката мтДНК се състои от 16 569 базови двойки с 37 гена (13 белтъка, 22 транспортни РНК и две рибозомни РНК), които осигуряват производството на белтъчини. Тези белтъчини са необходими за клетъчното „дишане”. Много по-голям брой от белтъчините в митохондриите (приблизително 1500 при бозайниците) се кодират от ядрената ДНК, като се приема (предполага), че са преминали в нея чрез твърде дълга еволюция. Тъй като скоростта на мутациите е относително лесна за измерване, мтДНК е отлично средство за проследяване произхода на човешката популация по майчина линия.

Вероятността да определим свойството на която и да било единствена и конкретна Y-ДНК Hg по тези „маркери”, която съответно и усвоява и пренася конкретни езици е твърде възможна задача, ако допълнително открием съпътстващото мтДНК на фиксираното за изследване Y-ДНК. Много различни Y-ДНК могат да се установят сред групови общности, племена или народи, говорещи на един език, какъвто е случая с древния полирасов и пратюркоезичен суперетнос. Когато прибавим към общия език и идентичните култови и религиозни характеристики, съвпаденията в символиката и по-късните държавотворни и технологични елити, обективната реалност става очевидна.

 В Южен Сибир и Алтай са родени най-разпространените в географията евразийски хаплогрупи – P, R, Q и N1, които са били изначално пратюркоезични. Този праезик е бил общ за полирасовите популации в Централна Азия.

Разпространение в Европа на алтайската хаплогрупа Q. Ясно се открояват географиите, където са присъствали хунските племена и тяхната миграция по време на Атила. Тази хаплогрупа вероятно е свързана преди всичко с хунската (алтайска) аристокрация и военен елит (вкл. Дуло клан и Ашина клан). Очевидно е, че концентрацията й е най-висока върху древната земя на Велика Булгария и на „асеирите” в Скандинавия. Забелязва се по-концентрирано и в Бургундия, родината на „Песен за нибелунгите”, където главен герой е хуно-булгарския владетел Атила.

Високото съотношение на кръвна група O показва, че „американските индианци” са пряко произлезли от кроманьонските си предци в Централна Азия, които мигрират на три последователни вълни, започвайки от 40 хиляди г.пр.н.е. и до 15 хиляди г.пр.н.е. в Америките, т.е., преди „отварянето” на Беринговия проток. Изключително малко от индианците имат кръвна група B (Б), което подсказва, че тази по-ограничена популация не е „пранаселение” от паследните мигрирации на ловците. Кръвна група В сред пратюркските популации е с висока концентрация предимно при номадите-скотовъди.