Някои „етнокултурни” признаци сред миграциите в палеогеографията - I

Да разгледаме някои езикови групи и феномените, свързани с тяхното „етническо” интерпретиране. Например, възможно ли е да съществува древен етнос „праславяни” и по-късно „еволюционно” разпространил своя език върху носители на напълно различни хаплогрупи и по тази логика съответно заместил езиците на някои поселения в „дославянската епоха”. Това по презумпция противоречи на самата еволюционна реализация на архаичните етногенези, особено тези в Европа. Ако приемем съществуването на етнос „славяни, праславяни”, би следвало да приемем реалността на етнос „германоезични”, „романо-латиноезични” (или „романи”) и т.н. Приемайки това, неизбежно бихме приели съществуването и на етнос „римляни”, „византийци”, „османци”...

Принципната разлика между тюркоезични и останалите езикови носители е в това, че докато тюркските езици са най-древни и техните носители палеогеографски и географски се разделят, дефрагментират и асимилират във времето и пространството, то при носителите на другите езикови групи езиците се преформатират и трансформират в нови и късни форми, които фрагментират в нови географии. Тези форми се усвоявани от поселения, използвали преди това напълно различни майчини езици, но всички неизбежно изначално произлизащи от архаичния пратюркски език. Втората принципна разлика е тази, че носителите на древнотюркските езици са обединени от множество етнохарактеристики в ерата на палеоисторията, докато носителите днес на индоевропейски езици фактически имат глотохронология едва от началото на Античността. Третата разлика е тази, че древнотюркския език е бил използван първоначално от носители поне на четири хаплогрупи и всички те имат основанието да бъдат представители на най-древния архаичен пратюркски етнос. Факт, който отсъства сред носителите на по-късно появилите се индоевропейски езици, повечето от които притежават генетика, характерна за пратюркоезичните популации.

Известно е, че хаплогрупа I от свързаната IJ мигрира преди около 25 хилади години дори в Скандинавия и очевидно днес шведите, норвежците и датчаните не говорят на „славянски езици”, за разлика от техните генетични роднини на Балканите, които днес са между 25-30% славяноезични.

Днес в Европа процентът на разпространение  на „набедената” за „славянска” Hg R1a1 може да бъде около 60 % от „европейски” и 40% от „азиатски” произход, т.е., „европейският процент” е на формирали се мутации в Европа от популации, мигрирали по линия на R1a от Централна Азия – Южен Сибир/Алтай, където се е „родила” и самата хаплогрупа. В същото време, „азиатския” маркер (съответстващ днес и за двата континента) е на групи носители на R1a, появили се на „Стария континент” предимно с „Великото преселение на народите” между 4/5-ти век, а именно чрез хунските инвазии и увлечените в тях племена.

Но коя от тези две групи на едни и същи носители на линията Hg R1a1а притежава патент за „европейство”, при положение, че Hg R1a така или иначе е „родена” в Централна Азия? 

Нека разгледаме един интересен пример, който е сред много подобни и е собено типичен и немалко дискутиран. Известно е, че от Илмен произлизат илмерите. Да, но те не са носители на Hg R1a1, а на Hg R1b. Тези племена се придвижват преди около пет хиляди години от Пиренеите до Балтика и дори изтребват първите заселници от Hg R1a1 в този регион по време на т.н. „епоха на раздробените черепи”, а по-късно унищожават и носителите на Hg I1 в тези земи. В същото време, според сведенията, наследници на тези хора са основателите на Славяногорск и Смоленск. Езерото Илмен носи тяхното име. Днес обаче няма техни генетични населедници, защото в този район живеят преобладаващо носители на „угро-финската” Hg N1c1, но всички те от векове са проговорили на славянски език. Но къде са тогава нарочените за „славяни” носители на Hg R1a1?

Да си припомним, че Hg R1a дори в „европейската” си линия появила се първо на Балканите преди 12000 г. и в Централна и Източна Европа преди 8000 г. все още не е носител на флективен език, а още по-малко и на славянски (праславянски), тоест, тази група говори неизбежно на архаичен пратюркски. Същевременно носители на Hg R1b преди повече от 5000 хиляди години живеят в тези райони, а дори някои северни линии на Hg J1 още две хилядолетия по-рано се появяват там с неизвестен „майчин език”.

Най-високото разнообразие изобщо на Hg клас R1 днес е в Пакистан, чиито древни територии са били убежище на Hg R1a1 още преди 18 хиляди години, където всички „версии” на Hg R1 са „депозирали” своите гени. Наистина е необикновено твърдението на някои изследователи, че гените на Hg R1а, първоначално родени в Алтай и реализирали цялото си мнообразие по линия на R1a1 конкретно на територията на съвременен Северен Пакистан, по-късно ще се превърнат в „индоевропейски”, а от един момент ще се фиксират и като „исконно” славянски. Напълно е невъзможно да се определи, кои генетични носители проговарят за първи път на славянски, романски, германски и т.н. езици. Пакистанското „убежище” на Hg R1a1 единствено доказва, къде е осъществена една миграция от R1a, потеглила от Южен Сибир-Алтай и мутирала по физико-географски причини. „Укривайки” се хилядолетия в земите на съвременен Пакистан поради климатични фактори, а по-късно и повлияна от кръстопътното географско положение, тази генетична линия достига и до своето най-високо разнообразие. Ето защо, ако търсим „генетични индоевропейци” или „първи славяни”, ние не би следвало да приемем, че те са били „древни пакистанци”.

Ако проследим „по-взискателно” распространененинето на рода R1a1a в световен мащаб, то основния пик на честотите ще се фиксират в Източна Европа и особено на Hg R1a1a-M198. Най-високи честоти на хаплугрупата ще забележим в Русия, Украйна и Полша. Но особено показателно е това, че е добре съхранена и в два големи географски ареала на Азия - Южен Сибир/Алтай (където изобщо е „родена” R1a) и Индустан, където честотите й не са по-ниски от тези в Европа.

Линията R1a1a1g1-M458 – от Hg R1a1a1g1 се среща основно в Централна и Източна Европа. Основният й ареал е ограничен в Полша, Чехия и Словакия. В Централна и Южна Полша честотата й  достига своя максимум - до 40%, като на север, изток и югозапад намалява до 15 %. Хаплогрупа R1a1a1g1b-L260 има общ падед, появил се едва около 500 г.пр.н.е. Тази линия е свързана с т.нар. „западни анти” и се открива основна сред хора, произлизащи от  Померания и Източна Прусия.

Днес сред славяноезичните има също носители на Hg I, J, G, R1b и Е, особено в Югоизточна и Централна Европа. Това за пореден път доказва, че не може да има специфична „славянска” Hg, а единствено „славяноезични” хора .

Според някои автори, руснаците са славяни, а славяните са в три групи: източни, западни и южни. По подобна логика и терминология, днес също и хималайските носители на Hg R1a1 са славяни. В същото време т.нар. южни славяни (славяноезични) са носители преобладаващо на Hg I и E, докато честотата на Hg R1a1 сред тях е многократно по-ниска, за разлика от тази в Русия или Полша.

От малка група носители на Hg R1a вероятно би могло и да произлизат едни от първите хора, проговорили на индоевропейски езици на „Стария континент”, но това „първенство” може да се дължи едновременно и на някои носители на Hg R1b, особено в Западна Европа и Балканите. Следователно, езикът на една или повече от пратюркоезичните хаплогрупи се променя, а не генетиката на самите популации, която е очевидно сравнително добре съхранена в географията и очевидна върху съвременната „генетична карта”, поне от последните големи преселения до днес.

В този смисъл няма никакъв индоевропейски или пратюркски фенотип, а единствено трансформиране на езиците сред древните популации, в случая на пратюркоезичните най-древни носители на тези две Hg от сибиро-алтайския клас R1, разселвали се многократно и в Европа. Няма никакъв логично-смислен вариант и доказателство, че цялата тази маса от носители на конкретна хаплогрупа или поне голяма част от нея се превръща от един момент единствено в „пра-индоевропейска”, т.е. проговаря на някакъв флективен език, а по-късно и част от същите генетични носители да „претендира” за съществуването на „славянски етнос”.

До съвсем скоро бе широко разпространена вече напълно  опроверганата хипотеза, че една линия  на  Hg R1a1 е възникнала в евразийските степи на север от Черно море сред Курганната клутура (култура на носители на R1b и по-ограничено на G) и е свързана с доместикацията на „конете” и ИЕ езици. Тази линия с нуклеотидна мутация M17 и обратна мутация в SRY1031.2  от общото разделении на M173 R има твърде широк предполагаем ареал за форматиране и реализация в палеогеографията. Така или иначе, именно тази линия днес се намира концентрирано и в Централна и Западна Азия, също на изток от Монголия и достига на юг до Индия и Шри Ланка. Същата линия на запад днес е маркер на голяма част от славяноезичното население, което определено отново ни подсказва, че „словенският/славянският" език е наложен чрез църковната политика и е по същество комбинация между силно ефимизирани пратюркски и тюркски диалекти. Твърде вероятно там, където днес живеят славяноезични, преди това прадедите на същите тези хора са били тюркоезични, по-конкретно – огуротюркоезични.

Според генетичните данни, Hg R1a (M17) се появява (заражда) в Централна Азия (Южен Сибир/Алтай) преди около 15 хиляди години. Следователно, тази Нg се е формирала в региона на Сибир, т.е. географски извън Европа. Нека „приемем”, че от нея в частност се е „родил” и „славянски етнос”. Този предполагаемо „славянски етнос” (очевидно несъществуващ в обективната реалност, както и „германски етнос”, „романски етнос” и т.н.) е говорел неизбежно по това време и в тази география на пратюркски език. Абсолютно невъзможно е по това време и съответно в тази география да е съществувал какъвто и да било ПИЕ (прото-индоевропейски език), а още по-малко и „славянски”.

Нека видим носителите на Y-ДНК Hg R1a1, които остават тюркоезични и до днес, без да променят древните си езици:

Киргизи – ок. 68,0 % (тюркоезичните киргизи носят по-висок процент Hg R1a1 от „славяните” и никога не са променяли своя език, например от „славянски на тюркски”). Котони (монголоезични уйгури) – 82%, шорци- 58,8%, алтайци- 53,0%. Сред географията на някогашна Волжка България (Идил Булгар): казански татари – ок. 35 %, чуваши - 32%, башкири - 27 % (R1a е представена около 20% в Дунавска България). Сред узбеки - 30,0%, уйгури - 29%, хакаси - 28 %, карачаевци – ок. 28% и балкарци – ок. 26% (последни два народа са наследници на кавказките булгари), каракалпаки - 18% (преки наследници на масгутите), тувинци - 14%, кумики - 13%, гагаузи - 12,5% (сред тях наследници на първото преселение на „аспарухови булгари” – оногури и авари), азербайджанци – 19 %, турци - 7%, туркмени – ок. 7 %, казахи - 4%, якути – ок. 3,5%.

Ареалът на Hg R1a в Евразия е от Исландия (част от викингите) до Индия (кастата на брахманите) и Западен Китай, но съвременният център с пикова честота е на територията на Полша.

Най-ранните признаци на езика на „преминаващите” носители на част от Hg R1a1 през Анадола са „уловени” от някои лингвисти и датирани за 8-7 хил.г.пр.н.е. което условно съвпада с данни от ДНК-генеалогията за присъствието на хаплогрупата в тази география. Всъщност, чешкият лингвист Б. Хрозни е установил предположително не повече от десет думи, което само по себе си не е никакво доказателство, кои генетични носители са ги използвали. Много по-вероятно, думите принадлежат на древни и „автохотнни” за тази география носители на Hg J, което езиково развитие е свързано и с появата там на агрикултурната терминология, отколкото на мигриращи носители на R1a1.

Допускането от някои изследователи, че е осъществена миграция на група от линията на Hg R1a1 от Северен Индустан и след мигрирането през Иранското плато достига до Мала Азия и Балканите (индоиранци),  предполага това да се е случило преди около 3000 години. Получава се така, че една „друга част” от същата линия „стои” в Мала Азия още между 10000 и 9000 г.пр.н.е., и около 9000-8000 г.пр.н.е. би трябвало вече да е „стъпила” на Балканите и да се разпространява в цяла Европа на запад до Британските острови. Тоест, логиката ни подсказва, че част от тази линия мигрира на североизток, после на юг и достига до Индия, докато една друга нейна група достига Британия. Всичко това изобщо не може да бъде мотивирано с конкретна историко-географска причина, а още по-малко с решение за изселване на „висшите слоеве” на „индустанския социум”, „балканския елит” и т.н., при това определено към предполагаемо „враждебна среда” и сред по-суров климат. Освен всичко е твърде очевидно времевото разминаване между миграциите. Тези древни мигриращи хора не са притежавали писмена система, което подсказва, че и езиковата им система също не е била ясно структурирана извън архаичния набор от термини за ловуване и изхранване. Следователно, макар и отделили се далеч в пространството на запад, те би трябвало да говорят на своя древен пратюркски език.

Въпреки това предположение, няма абсолютно никакви доказателства за каквато и да било антропологична промяна, примерно сред индийците поне през последните 9000 г., а този прото-ИЕ език очевидно според „индо-иранистите” пристига в Индустан далеч по-късно и само около преди 3-3500 г.пр.н.е., носен от частична миграция на Hg R1a1. Но дори и тази миграция от Индия към Иранското плато, предполага носителство на генетиката на брахманите, а те не са етнос, а обществена прослойка. Излиза така, че сякаш ПИЕ езици се фомират по различно време и в отдалечени една от друга географски зони. В такъв случай, вероятността ПИЕ език да се е появил първо в Анадола е много голяма и би следвало да го приемем за "творение" на носители на Hg J, свързано с усъвършенстването на агрикултурната терминология покрай развитието на земеделието. Неслучайно в тази география има и висока концентрация на носители на кръвна група А, които по-късно се заселват и в Европа. Днес регионите на разпространение на свързаната „месопотамска” група IJ и по-конкретно нейната „дъщеря” Hg I на Балканите, също в Северна Германия и Скандинавия са и зони с най-висока концентрация на кръвна група А, което също доказва и миграцията на древните земеделци.

Наред с това, изобщо не може да се докаже, че някои носители на  Hg R1a1 дори индивидуално „като туристи” са достигнали преди цели 12000 години в Индустан, „измислили” са ПИЕ език, след което и след около две хиляди години „решават” да мигрират в Мала Азия. Много по-вероятно носителите на Hg R1a1 са мигрирали от съседните Хималаи, без да се налага да обиколят половината свят, за да достигнат до „заветния” съседен Индустан и, още по-малко, след такъв тежък преход, отново да потеглят за да повторят стария си маршрут, вече веднъж преминат през Иранското плато към Европа. Най-вероятно, предполагаемо говорещите на пра-ИЕ езици пристигат в Индустан 5-6 хиляди години след първоначалното оформяне на същите пра-ИЕ езици в Анадола сред носители на Hg J. Възможно е някои от тях да са пренесли вариант от тези езици и на  Балканите, но не по-рано от средата на 1-во хил.пр.н.е., т.е. векове след появата там на пратюркоезичните „траки” (носители предимно на централноазиатската Hg Y-ДНК R1b по линии на R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2). В този смисъл и самото носителство на конкретна хаплогрупа изобщо не доказва съответно и първото носителство на пра-ИЕ езици, още по-малко показва хронологичното им начало в ясно фиксирана географска среда, особено и по време на продължителните миграционни процеси.

Предположението, че някаква подобна на тази миграция  носители на Hg R1a1 (или дори „група майка”, напр. R1a, т.е. една от основните линии на R1 от R) са разработили прото-индоевропейски език, пренасяйки го „внимателно” от Индустан по време на пътуването си към Европа е особено съмнително и засега абсолютно недоказуемо. Твърде нереално е носители само на една конкретна Hg да разработят и по-особена езикова форма на общуване. Древните езици преди всичко се променят не от специфичните генетични характеристики на носителите на съответно „езиково предопределена” хаплогрупа, а от условията на живот сред физико-географски фактори и развитието на стопанството, ето защо за нас е от особено значение именно най-ранния доказан и съществуващ до днес праезик, неговото разпространение и изменение във времето и пространството. Този език е неизбежно онзи, говорен от полирасовия древен централноазиатски „суперетнос”, обединяващ едновременно няколко хаплогрупи - P, R, Q и N в един продължителен период от порядъка на 20-25 хиляди години, а именно - пратюркски.

Изобщо, „славянски етнос”, „германоезичен етнос”, „романски етнос” не може да съществуват, защото това са късно формирани езикови групи и нямат онази обединяваща древна и разнообразна генетика, чиито носители са говорели на един общ език, какъвто е примерът с пратюрките още от доисторичния период.