Палеогеография, геногеография и ДНК-генеалогия на носителите на най-древния език - I

Откриването на вероятно най-древния език не е лесна задача. В настоящия кратък анализ ще направим опит да го открием с помощта на генната генеалогия и палеогеографията.

Мъжкото ДНК и неговите миграции в доисторическото време и палеогеографията можем да определим като миграции, както на „сексуалното ДНК”, така и на „изхранващото ДНК”, последното имащо директно отношение към придвижванията на древните ловци. Поддържането на всяка една миграция във времето обикновено доказва, че мъже (армия или ловци) мигрират и се чифтосват по пътя със заварените самки или жени от други поселения и популации. Преобладаването по подобен маршрут на дадена хаплогрупа е следствие на войни и завоеванията, търсенето на храна и нови места за ловуване. 

Тъй като търсенето на храна и съответно ловуването предхожда във времето войните и завоеванията, отдалечените миграции на древните ловци са по своя смисъл преселения на популации, включително и на жените. При подобни преселения от голямо значение са миграциите на женската мтДНК, която като съпътстваща на мъжката Y-ДНК ни разкрива реалната най-древна еволюционна миграция. Съпътстващата женска мтДНК е пряко доказателство за най-древните популационни преселения, докато мъжката Y-ДНК, наред с това - също и за по-късното държавотворчество, когато миграциите на мъжките ДНК линии вече осъществяват симбиози със заварени в новите географии женски ДНК линии.

Независимо, че женската X-хромозома съдържа около 2000 гена, а мъжката Y-хромозома - едва 78 гена, именно „мъжките гени” са консервативни и неизменяеми във времето и така по-лесно определят палеогеографията на най-древните миграции. От „мъжка страна” (Y-ДНК) на бъдещото потомство практически не се предава никакъв „генетически код”, определящ антропология, расова принадлежност или фенотип, освен гена на „мъжки пол”. Именно поради това, те са от фундаментално значение в доисторичния период, защото са предпоставка не само за самоопределението и архаичната етно-еволюция на индивидите в обществото (включително и женските) далеч преди етногенезите, но и за организацията на първите социумни формати. 

Още от доисторичния период „мъжката линия” предава своите основни битови традиции, първоначално формирани от физико-географски фактори и характеристики. Така постепенно се организира начин на живот, езикът се усложнява терминологично, което довежда до поява на първите религиозни култове и религиозна съпричастност, художествени стилистики и т.н. Тоест, всички цивилизационни архаични модели в древността, които еволюционно са основопалагащи на бъдещите етногенези, чиято приемственост в някои случаи продължава дори до днес, както и на самоопределението и менталността на хората, се проследяват сравнително лесно по географията на миграциите на Y-ДНК.

Искаме или не, всички ние приличаме на някаква комбинация между нашите родители, а те съответно на техните и т.н. По-стабилните майчини мутации на мтДНК са сравнително редки и едновременно с това са твърде раздалечени една от друга. От друга страна, много по-динамичните Y-ДНК мутации се повявят поне веднъж на всеки пет поколения, което обуслява лесното им датиране и проследяване във времето и пространството. Това позволява да се очертаят и достатъчно верни миграционни графики, които ни разкриват маршрутите на човешката генетика, включително върху палеогеграфския ландшафт. Но заедно с това Y-ДНК не е „строго определящ” маркер за появата на напълно различни фенотипни индивиди, защото те могат да имат един и същ бащин Y-ген, който съответно  да бъде открит сред представители на всички човешки раси, докато едновременно с това общия прародител да бъде напълно открит избирателно и сред всяка една от тях поотеделно. 

Съвременната геногеографска карта и особено в някои географски региони не отговаря напълно на палеогенетичното пространствено разпределение, особено когато разглеждаме „етническата еволюция” във времената на държавотворчеството. Тъй като абсолютно всяко географско място има съответно и своята конкретна стойност в огромното генетично разнообразие, то според генетиците концентрацията на дадена хаплогрупа с най-високо такова разнообразие от субклади логично се приема и като естественото й място на произход. По този начин, даден вид (линия) на хаплогрупа (субклад и т.н.) от едно географско място може да се появи в друго много отдалечено място, сочейки така към разнообразието на миграцията или я показва като генетично сплотена човешка група (популация), отделила се от „родната география” и формирала нова „линия” на конкретната хаплогрупа. Тъй като бащите передават своя Y-ДНК маркер неизменяем независимо от антропологията, фенотипите и расовите различия, а женската мтДНК започва да се изменя от поколение на поколение, поради невъзможността на непрекъсната избираемост на жени с една и съща генетика, това дава логичното основание да се използва предимно Y-ДНК маркера за историческа информация относно географията на древните миграции и съответно еволюционната им реализация. 

Проследяването на твърде консервативния при предаването си Y-ДНК маркер позволява да се ориентираме вярно в миграционните процеси и да датираме сравнително правилно „филогенетичното дърво” по време на всички глобални миграции в доисторичния период и след него. Без подобни процеси, без търесене на прехрана, без войни, нахлувания, окупации, заселвания и презаселвания, мтДНК би била по-верен маркер, но човешката еволюция е „предпочела” да ни предостави „друга фактология”, с която неизбежно се съобразяваме, за да открием обективната истина. Статистически, в повечето от изследваните популации геномът в съответната хаплогрупа се „поддържа” поради възпроизводството на сродни индивиди. Така обикновено се реализира и самата повторяемост в разпределението на конкретна хаплогрупа. При това именно доминиращата Y-ДНК Hg на бащите остава такава и при синовете, докато доминиращата мтДНК Hg на майките остава такава едновременно и при дъщерите, и синовете, но единствено дъщерите предават своята мтДНК на „женските поколения”.

Преди около 70 хиляди години, след излизането на сапиенсите от Африка и появата им в Евразия, техният брой едва ли надхвърля повече от 10 хиляди, а мъжете са били единствено ловци. Следователно, ако изобщо са притежавали приемствен език, най-древните миграции неизбежно го поддържат и разпространяват в консервативна форма, поради ограничеността на популациите и невъзможността от различни езикови вазимодействия. Този език едва ли е съдържал повече от 500 думи, изразяващи термини свързани с лова, основни човешки емоции, храната и размножаването. В този смисъл, доминиращите няколко Y-ДНК могат коренно да се променят и „разменят” за отдлени популации в общия, но мигриращ географски ареал на даден ограничен социум, а езикът остава консервативен в един твърде продължителен историчен период.

Разбира се, човекът все още не се превръща в „човек” преди да стане „разумен човек”, т.е. преди да се е отделил индивидуално-ментално от персонално заобикалащата го обективна реалност. За да осъзнае поне малко собственото си място в заобикалящатата го среда, а по-късно и „самия себе си”, за да се възприеме като „индивид” и да се разграничи и индивидуализира в пространството и времето, са били необходими твърде много време и усилия, които продължават и днес.

Речта и взаимното разбиране са основната крачка към себеосъзнаването на индивида и мястото му в съобщността от други индивиди. Развитието на езика постепенно довежда и до колективното осъзнаване на общностната принадлежност.

Връщайки се назад в „дълбочината на времето” и проследявайки историчната еволюция, примерно на америндите („американските индианци”, носители почти изключително на хаплогрупа Y-ДНК Q), ние не бихме пропуснали да забележим, че някои от характеристиките на най-древния алтайски/южносибирски „праетнос” са запазени относително добре и до днес в Америките, като преди всичко отлично съхранените консервативни когнати в лексиката, морфологията и семантиката на езиците. Наред с това е известно, че едва след първото заселване на сапиенси в Америките, такива се появяват и на европейския континент (кроманьонците от хаплогрупи I и Е). Това ни дава лесни ориентири към географията, от която произлизат вероятно най-древните езици с доказана лексика или поне този, съхранил архаичните си когнати и до днес.

Хаплогрупа Q започва своето разселване в Америките преди около 40 хиляди години, според датировките на първата антропогенна дейност с помощта на върглерод С-14. По време на ледниковите епохи протокът се е превръщал в „земен мост”, тъй като нивото на водата в океаните е спадало. По този начин първите американци (коренното население на Америка) са се придвижили пеша от Сибир през пролива, когато той е бил суша (т.нар. Берингов мост) по време на последния ледников период.

Периодът на максимално заледяване или т.нар. „максимална ледена покривка” по време на ПЛМ – „последен ледников период” е приблизително преди 26 хиляди години.

Предполага се, че по време на максималното обледяване и конкретно преди около 18 хиляди години, нивото на водата в океаните е било с около 120 метра по-ниско от съвременното.Това обективно-логично е било неизбежно така, тъй като голяма част от водата фактически се е намирала на сушата под формата на огромни ледени полета. По това време Азия (Евразия) е била свързана с Америките с широка цели 1500 км. ивица суша, най-вероятно с характеристиките на тундра.

Приблизително по същото време хаплогрупа Y - ДНК I се разселва в Европа (преди 22 хиляди години) и се превръща в първите „кроманьонски” популации на континента в доисторическата епоха, заменили неандерталците. Към нея като „кроманьонска генетика” се присъединяват и носители на Hg E и J.

Всички тези обективно-логични предположения ни насочват към идеята, че основавайки се върху праезиците, ние лесно можем да опредлим с най-голяма вероятност хаплогрупите в Централна Азия, които са били и съответно носители на един и същ древен език в продължителен времеви период. Особено показателен е праезикът на онази част от алтайските носители на Hg Y-ДНК Q, превърнали се след миграцията в америнди (американските индианци – Hg Q и основно по линия на Q3).

В противен случай би следвало да приемем възможността, едновременно в рамките на приблизително 20 хиляди години и върху обща еволюционна география, една част от човешката популация да е била напълно няма, докато другата - живееща сред нямата, но исторично и генетично по-древна в същото географско пространство, вече използва език, при това от хилядолетия.  Но дори да допуснем подобна несъстоятелна хипотеза, немите хора изобщо не се харатеризират със специфично генетично носителство.

Хаплогрупа R се формира преди около 35000 години (в Южен Сибир)

Хаплогрупа Q се формира преди около 38000-40000 години(в Южен Сибир)

Хаплогрупа P се формира преди около 41000 години западно от Алтай и северно от Хиндукуш.

Хаплогрупите R, N, Q, М и S имат корени от макрогрупа К(xLT) която е с ней-високо разнообразие в Централна Азия. Такъв директен корен има и хаплогрупа Р, от която произлизат хаплогрупите R и Q.

Основен ориентировъчен показател за етноноосфера от „най-дълбока древност” е доказаният праезик, използван от носители на конкретни хаплогрупи, формирали се в един общ географски арел. За Hg Y-ДНК P, Q, R и N (основна линия N1), този ареал е Алтай, Южен и Източен Сибир.

Езикът, като основа на най-древните етно-формати в географията на социо-еволюционната среда, е предпоставка и за появата на първите признаци на културните характеристики, които обедняват социума по-трайно във времето. Тези характеристики постепенно започват да очертават и аспектите на обеществената стилистика, като символиката, религията, военната и стопанската дейност и т.н. В този контекст, се появават и първите сравнително организирани общества.

Предполагаемият от някои изследователи „ностратически” език, дори и съществувал в самостоятелна форма, не е запазен. Изобщо възможността да е имал трайно влияние към глотохронологията на отделни етно-цивилизаионни архаични групи през последните 40 хиляди години остава единствено вероятност. От друга страна, пратюркският език е запазил стотици консервативни думи до днес в една огромна география на три континента. В Евразия и Америките пратюркските думи се откриват напълно съхранени във всички най-разпространени езици днес, включиелно и в по-късните индоевропейски. Това именно подсказва логичното предположение, че арахаичният пратюркски език е притежавал древна лексикална система, запазила не само големия брой консервативни когнати, но преди всичко онези думи сред тях, (изразявани на който и да е човешки език), стоящи в основата на неговото съхранение.

Десетки и стотици пратюркски субстратни думи се откриват и в шумерския, етруския, латинския, германските и балтийските езици. Сред славянските езици тюркските субстрати са хиляди.

Наличието на няколкостотин консервативни думи, съхранени сред америндите и внесени от ловците в Америките най-рано преди 40 и най-късно преди 15-18 хиляди години (до пълното отваряне на Беринговия проток) и тяхното безспорно фонетично и семантично сходство или идентичност със съвременни тюркски думи обективно доказва, че най-древните популации на носители на хаплогрупи P, Q, R и N са говорели на един общ език, който може да определим като архаичен пратюркски.

Едновременно, по смисъл и съдържание на тази пра-лексика и поради обективните географски фактори, заобикалящи едно доисторично общество, подчинено преди всичко на законите на оцеляването в търсенето на хранителни източници, възможността изобщо в този езиков формат да са съществували повече от съхранените до днес няколкостотин думи е твърде съмнителна.

Следователно, вероятно изобщо най-древният език е съхранен именно в тези няколкостотин консервативни думи, чиито пълни съотвествия днес са очевидни в тюркските и индианските езици. Сравнителният анализ на хронологията на миграциите и времето, необходимо за развитие на глотохронологията и съхранение на лексиката, дават основание да се предположи, че освен с централно-азиатска география, пратюркският език е много вероятно свързан с първите популации, преселили се от Африка в Евразия, което би го поставило в качеството на ностратически език.