Защо булгарите (болгарите, българите) не са от ирански произход?

География, палеогеография, геногеография, ДНК-генеалогия и антропология в мултидисциплинарен анализ

III.

Съпоставяйки хаплотиповете на уйгурите с булгар-чувашите, балканските българи и унгарците се оказва, че всички те притежават сходни линии на Hg R1b. Уйгурите имат и по-древната подгрупа R1b1b1, която предимно се открива в Азия и не мигрира масирано към Европа.

Uigurs се споменава за първи път  около 650 г. пр.н.е. в китайска версия под формата на „Yiqu”. На Запад първите уйгури са свързани с монголските армии, следователно са допринесли за генетичния ландшафт в Русия предимно в един много по-късен период. Някои от булгарските племена на запад са сред основните носители на генетиката на „западните” хуни по линия на Hg R1b, започващи активните си миграции около 150 г. от н.е. Фактически суварите (субари) - чувашите предхождат останалите протобулгарски племена на запад, защото се появяват още в асирийските записи, а след това са известни и на класическите гърцки автори.

Разбира се, съвременните чуваши може да бъдат „оригинални” сувари твърде ограничено по генетични маркери. По-късните вълни на хуните внасят масирано R1a1 и генетичния ландшафт в Източна и Централна Европа се променя.

Женски мтДНК в съвременната България

38% H, от които 10% H1 и H3 – произход от Югозападна Азия, вероятно съпътстваща предимно на свързаната Y-ДНК IJ, а след разделението им – съпътства поотделно Y-ДНК I и J. Много вероятно е съпътстваща и на Y-ДНК E. Кроманьонски период в Европа. Групата оцелява във висока концентрация поради южната си география по време на ПЛМ – последен ледников максимум.

10% J – от района на Кавказието и произлиза от JT, съпътстваща предимно някои групи от Y-ДНК R1b.

6.5% T – произлиза от JT, съпътстваща предимно групи от R1b и J2.

20% U (от нея 10% U3, 6.5%  U4 и 3.5% U5) – съпътстваща на I, Е, J и по-късно на някои групи, вероятно на линии от R1a от географията на Северозападна Индия. Сред ромското население U3 в Централна Европа и Пиренеите достига над 50%. В България U3 е 10% от женската генетика, следователно около 350 хиляди жени са представителки на ромската етническа група. Едва 3.5% U5 представляват най-древната „материнска линия” в Европа. Следователно, дори и женското население по линия на мтДНК U не е сред „най-автохтонното”. Останалите линии на U не са представени в България.

13% К – съпътстваща някои групи от J2, G2 и R1a.

7% Х2 - линия от най-древната пратюркоезична женска генетична група, съпътстваща Hg Y-ДНК R1b още при първите й миграции от Южен Сибир/Алтай. Генетичните връзки между американските индианци, съвременните тюрки, балканските българи и древните скити са особено показателни по линия на мтДНК Х, което е и явление, напълно отсъстващо сред ираноезичните народи и така категорично се опровергава хипотезата за исторична връзка между българи и иранци. МтДНК Х се явява безспорен съпътстващ маркер не само за най-древните миграции на Hg R1b1 и донякъде за Hg R1a, но и за Hg Q. Хаплогрупа мтДНК Х е с висока честота също при американските индианци и особено сред тези в Северна Америка, но не се среща сред иранските народи. Тази женска генетика е и най-древната генетична връзка между основните изначално пратюркоезични мъжки хаплогрупи, формирали се първоначално в Алтай/Южен Сибир.

6.5% - други хаплогрупи от мтДНК.

За разлика от преобладаващата част от клетката, чиято функция се определя от ядрената ДНК, митохондриите имат своя собствена ДНК и се смята, че са еволюирали отделно. Човешката мтДНК се състои от 16 569 базови двойки с 37 гена (13 белтъка, 22 транспортни РНК и две рибозомни РНК), които осигуряват производството на белтъчини, необходими за клетъчното дишане. Много по-голям брой от белтъчините в митохондриите (около 1500 при бозайниците) обаче се кодират от ядрената ДНК, като се предполага, че са преминали в нея чрез еволюция. Тъй като скоростта на мутациите е лесна за измерване, мтДНК е отлино средство за проследяване на произхода на хората по майчина линия.

Хаплогрупите от централноазиатския пратюркоезичен Hg Y-ДНК клас R1 – R1a и R1b имат основно еволюционно значение за формирането на етнополитонимите от западната тюркска група народи в „историчния период”. Тази група става от един момент известна и като огуро-булгарска група народи, чийто език повече от два века е лингва франка в Европа (4 – 6-ти век от н.е.). Специално балканските булгари/болгари/българи от мъжки пол са носители на Hg от клас R/R1 - R1a и R1b около 40%, дори в съвременните твърде „стеснени” и неестествени граници на Дунавска България. Следователно, алтайският/южносибирски Hg Y-ДНК клас R1 е доминиращ и до днес сред българското мъжко население на Балканите спрямо останалите носители на Y-ДНК хаплогрупи, независимо в кои държавни граници попада днес.

Много съществено е откритието, че мтДНК Hg X се явява основен "женски компаньон" на мъжката Y-ДНК R1b по време на най-древните й миграции. Това откритие има съществено значение и за окончателното дискредитиране на т.нар. "иранска" или "скито-иранска" теория свързана с миграции на Hg R1/R1a. Един от основните и неразрешими проблеми на "скито-иранската" теория са именно генетичните връзки между американските индианци, съвременните тюрки и скитите по линиите на Hg Q и Р и особено по линията на мтДНК Hg Х, която дори и в границите на балканска България е представена с цели 7%. Това е явление, което напълно отсъства сред ираноезичните народи.

МтДНК Hg X се явява безспорен маркер не само за най-древните миграции на Hg R1b1 и донякъде за Hg R1a1, но е и с висока честота при американските индианци и особено тези в Северна Америка, като Оджибве (Ojibwa), Нуу-Чах-Нулт (Nuu-Chah-Nulth), Сиу, Якима (Yakima) и Навахо (Brown M.D. et al.,1998).

Да обърнем внимание и на кръвните групи. Генът на кръвна група B в значителни количества се появява най-вероятно около 15 – 10 хил.г. пр.н.е. във високопланинските райони на Хималаите. Развитието на група В е реакция на изменението на околната среда, но преди всичко на промените на климата. Това е в отличие от група A, която започва да „стенснява” ареалите на група O, поради устойчивостта си към новите видове инфекции. По това време болестите се „усъвършенстват” и распространяват в резултат на изменението на „хранителната диета”. Кръвна група B се развива като резултат повече на климатичните промени. Разбира се, промените на климата довеждат неизбежно и до промени на „хранителната диета”, което от своя страна предполага необохдимост от адаптации към новите условия. Следствие на по-суровите условия, сравнени с тези на палеоевропейските кроманьонци от Hg I и Е, бъдещите носители на централноазиатския Hg клас R се адаптират сред студени и сухи планински области, както и в неплодородните степи на Евразия.

Непрекъснатата горска територия от Уралските до Кавказките планини в Азия, неизбежно разделя миграциите на няколко групи, поели по два основни маршрута – северен и южен.  Преселниците, избрали южния път станали предтечи на средиземноморските праевропейци, носейки гена на група A. Уралските планини спрели голямата миграция на запад, но известно количество европеиди преминава в Източна Европа. Така се пренася и гена на кръвна група B. Планинската верига Урал става "бариерата", указваща границата между „западната” група A и „източната” B.

„Всеядните” носители на кръвна група В са единствената група, чиято имунна система е способна да функционира чрез храна, описана още от римските историци като: „кисело мляко и кобилешка кръв”. Въпреки това, не всички нейни носители имат търпимост към лактоза.

През последната трета на 3-то хилядолетие пр.н.е., Kурганната култура започва да прониква също и от Северен в Южен Кавказ, през прохода Дербент (Дагестан), но и на запад покрай бреговете на Черно море към Балканите и Централна Европа. Това са миграционни вектори на културно разширение и може да бъдат лесно проследени по курганите край Новотатаревка и аул (село) Утамуш в Дагестан. Археолозите от северокавказките райони са единодушни, че курганната култура по тези места се появява внезапно, като едно напълно чуждо явление за местните архаични и малобройни племена (ако изобщо поселенията са съществували в някакъв организиран вид), което и доказва, че тя е директно привнесена, при това достатъчно бързо, активно и масово през един сравнително кратък период, за да се наложи и доминира в следващите хилядолетия.

Във всеки случай, по това време генетичната карта е с преобладаваща честота на Hg J2 в Мала Азия и на палеоевропейските Hg I и Е на Балканите, като особено в Югоизточна Европа „свиването” на палеоевропейските поселения се осъществява по-късно, след началото на „втората вълна” от преселението на носителите на Курганната култура - Hg R1b. 

Знаем, че и заселването на Америките започва преди около 40 хиляди години от Алтай и продължава на три етапа, като втория е преди 20 хиляди години, а третия, вероятно, започва преди около 18 хиляди години, т.е., малко преди образуването на Беринговия проток.

Сега да обърнем внимание и на други традиции които доказват, че българите никога не са принадлежали към иранските народи. Погребването на по-знатните хора обикновено се извършва заедно с техните коне. Тази практика е била характерна за българите, но е абсолютно нетипична и неизвестна за иранските народи. Широко известното и практикувано сред българите от мъжки пол бръснене на главите с оставянето на сравнително дълга плитка (чуб, чомбас, чумбас, чембас или също кика, къйка) – напълно непонятна и неизвестна практика сред иранците, но разпространена сред пратюрките, включително и траките. Масовото използване на жертвени камъни с отвори за гадаене върху тях е типична шаманистка практика при тенгрианите-пратюрки и се посвещава на Тангри/Тангра, а не на ирански божества. 

Задължителните жертвоприношения на коне и кучета преди война, както и произнасяне пред конете и кучетата на специални за случая молитви  – една практика напълно неизвестна сред иранците и ираноезичните народи. Няма нито едно доказано общо божество между иранци и българи. Гадание по руни и тамги и т.н., все практики, които са неизвестни за иранските народи, но са масова практика сред пратюркските и не-иранските.

Всички текстове, запазени на т.н. „аланска руническа азбука” (напр. „Зеленчукските надписи” и т.н.) са разчетени единствено чрез тюркски езици. Предполагаемите от някои изследователи „ираноезични надписи”  сред земите на саките, като например известните такива от Иссик курган (5-ти в.пр.н.е.) се превеждат единствено посредством тюркски език. Същото се отнася и за езика на аланите, така широко оставил и съхранил стотици свои думи сред испанския и португалския език и до днес – всички тези думи имат тюркска етимология и се превеждат най-добре чрез съвременния балкарски тюркски диалект.

Нещо повече – самите перси (иранците) използват първоначално клинописно писмо, преди през 2-ри век пр.н.е. да създадат новата си азбука, използвана като такава в мюсюлманските текстове през 7-ми век от н.е. „Твърде” любопитно как и по какви обективно-логични причини вероятно други ираноезични в региона още от „най-дълбока” древност биха усвоили и използвали въпреки очевидното „неудобство” при това и „масово” руните?

Друг интересен пример е специфичното изработване и оформяне на бойното знаме във вид на конска опашка (опашки) – типична практика единствено сред пратюрките и тюрките, но абсолютно непрактикувана и неизвестна сред ираноезичните народи. Няма нито едно сведение, предание или документация останали от ирански или ираноезични народи, дори и минимално подсказващи за съществуването на подобна практика сред тях.

Повечето от тюркските народи (единствено тюркски народи) са съхранили своите исторически тамги, дори до кланово и семейно ниво (сред които и булгарите). Археолозите идентифицират древните тамги изключително с географията на евразийските номади-скотовъди  и селдователно съответно сред пратюркските и трюкските, но не и сред иранските.  Индо-иранците, индусите, персите и брахманите нямат абсолютно никакви исторически доказателства или свидетелства, нито дори спомени за тамги. Интерпретациите за ирански тамги (свързани със скити и саки, сармати и алани) през последните години бяха категорично отхвърлени. Доказано е безспорно, че ираноезичните народи нямат собствено-оригинални тамги, а нарочените за „ираноезични” носители на такива, като скити, сармати, саки, алани и т.н. се оказа, че са били абсолютно и тотално преобладаващо тюркоезични, особено след разчитането на Зеленчукските надписи, на надписите от Иссик курган и анализите на аланските думи сред испанските и португалските езици. Например произхода на владетелската тамга на Денгизих (по-голям брат на Ирник/Ернак) безспорно се доказа, че е от района на Монголия и т.н.

„Индоариите” не пренасят най-съществените традиции на конните номади от курганните култури на Индийския субконтинент. Дори и по тези „косвени ориентири” става напълно ясно, че „курганците” не са прото-индоевропейци или индоевропейци, т.е. Курганната култура в Европа е фактически тюркизация на континента, а не „индо-европеизация”. Подвижното номадско общество със своето съответно и мобилно имущество не би могло да съществува дори в най-архаична организационна форма без кодифицирани средства за идентификация на собствеността, обособено на стадата животни. Пратюркските номади започнали да използват тамгите за идентифициране на собствеността. Тази каталогизация притежава ясна система и е описана много подробно за пратюркските и тюркските племена. Тюркските тамги се откриват почти в цяла Евразия. Древните и традиционно скитски територии в Крим и Добруджа се отличават с голямо богатство и разнообразие на тамги. Откритите такива и някои подобни в „елитни погребения” сред други нетюркски народи са очевидни заемки, но не и традиция. Това са единствено династичните тамги, които напълно произволно и без доказателства се приписват на „ираноезични” народи, а фактически са били притежание на тюркските управленски елити.

Невъзможно е титлата „хан” да се конвертира в „кан”, защото титла „кан” никога не е съществувала. 

Няма „именник на българските канове”. Има „хан листа”, описана по-късно като „именник”. Никъде обаче не се забелязва титлата „кан”. „Кан” може, макар и сравнително рядко, да се изписва единствено като „каан” поради спецификата в произношението на титлата „каган”, където G (с ударение) e буква, която е т.нар. „мека Г” и след гласна леко се удължава, но не се чете. Тази буква няма и определен звук. Тя обозначава, че гласната пред нея се явява „дълга”. В съчетание с гласни от първи ред, „меката Г” се произнася и като „й”. Следователно изобщо записана дума във вариант „каган” се чете „каан”. Понякога авторите записват думите така, както ги произнасят – напр. вместо „каган” – „каан”, пропускайки „меката Г” и особено когато "поднасят" думата чрез друга азбука (има различни вариации, сред които напр. "каган" за Борис I, "гаган" за Петър Делян и др.). Никога и никъде в историческите свидетелества не е открита и записана титлата „кан” (изключение е оригинално-монголската qaаn/хаан, възприета по-късно като "хан"). Неубедителни за "кан" са и вариантите на "канасюбиги" поднесени и тълкувани като "оригинални", но чрез гръцка азбука. Подобно е и изписването на "canes" върху т.нар. "медальон" на Омуртаг, което е в очевидно латинизирана форма. Сред иранските народи също е напълно неизвестна подобна "титла". 

Kinkeg Dikkiz ükü kessä Kiji sax sax saxynil gür Tänrig

Надпис върху блюдото на Денгезих

Надпис върху пръстен на Кубрат (в средата)


Най-вероятно една от оригиналните булгарски титли е ясно написаната „кинк” върху „блюдото” на Денгизих (Денгиз, втори син на Атила и по-голям брат на Ирник /Ернак). Титлата се различава несъществено от други хунски титли, като например „кингу”, изписани върху т.нар. „турански хунски монети”. Очевидно титлата „кинк” е внесена в Европа и сравнително бързо, векове преди основаването на Дунавска България се превръща в „кинг”, загубвайки значението си за последвалите булгарски държавности.



Надписът върху пръстена на Кубрат се чете отгоре-надолу подобно всички хорезмийски (доислямски) монети, също така и отдясно-наляво. Известно е, че правилата на старотюркската графика изключват честата употреба на гласни и така съгласните се пишат слято, като напр. в този надпис-монограм - br.

 Kbrt kin_gg

Следователно Kubrat king завършва с g, което го отнася в старотюрк.език във формата на винителен падеж по отношение съществителното и с афикс за принадлежност (А. Мухамадиев и др.).

Във всички случаи, древните оригинално-булгарски титли би трябвало да се търсят в рунически надписи, а не предимно сред гръцки.

Съхранените български надписи на Балканите от епохата преди словенизацията и християнизацията доказват, че българите са говорили на огур-тюркски език. Този език е съхранен и до днес и се говори от чувашите (Република Чувашия, Руска федерация, вж. иследванията на известния лингвист Владимир Василевич).

Нека видим само някои от тях.

Надписът от Равна, придружен от рисунка на кон: ALASHU ART TUI. В превод от чувашки – "лаша арат туй", което означава "празник на породистите коне”, в смисъл "конни надбягвания".

Древнобългарски епитафии от Плиска и Силистра.

ZENTI ASO E. На чувашки - "сунти асе", което означава "памет на праха".

ANZI ZERA ITZI ASO E. На чувашки - "анса сере ыйтса ас", което означава – "отпускайки се в земята, спомняй си и питай".

OHSI TZIT MA GILS. На чувашки - "охса сама килес" – «вдигни се в рая”.

Надпис от Преслав: TORTUNA PILE ZHOPAN. На чувашки "Тортуна пиле жупан" – "богосътворен, благословен жупан", "божествен, благословен жупан"

И т.н.

Т.нар. „алано-българска” руническа азбука е огледална на древночувашката.

Черепът като трофей. Известно е от класическите автори за  традициите свързани с черепа на враговете като трофей още сред скитите и траките (едни от наследниците на Курганната култура). Традицията има множество примери и сред хунну и хуните, като например главата на „аския” (кит. юечжи, т.е. „аси”) владетел убит от усунския кумно (вероятно от родове на динлинг) през 176 г. пр. н.е. и представена на шанюй Босхар (кит. Лаошанг - 老 上 单于 "стар и възвишен"). Известен е черепът на византийския император Никифор, изработен в чаша от българския хан Крум в 811 г. от н.е., черепът на княз Светослав превърнат в чаша от печенежкия (боснийски) хан Куря през 972 г. от н.е. и т.н. Това е още едно от многото доказателства, че българите не са от ирански произход. Традицията на купата за ритуално пиене от главата на убити владетели на противника е последователно доказана сред скити, хуни, българи, кангари-печенеги и много други тюркски племена. 

Същото важи и за ритуала на свещената клетва, в който и двамата участници заедно пият „кървава напитка” от обща чаша, долепили лица „буза до буза”. Тези сцени са изобразени върху керамика или са записани подробно в хрониките, но никога не са практикувани от ирански народи. Изработването на  чаша от черепа на убития враг, покрита със злато или сребро е абсолютно непозната практика сред иранските народи, но твърде известна сред българите и особено ясно демонстрирана от хан Крум.

Нито една от тези характеристики, като например традиционното почитане на предците, мечът като символ, пиенето от чаша изработена от череп, или пиене на кръв по време на клетва от такива специфични чаши не са отчетени сред индоиранците, индоевропейците, иранците, индийците и т.н.. Съществено доказателство за не-иранския произход на българите е една от основните легенди на скитите, изложени от Херодот, която буквално съвпада с пратюркския фолклорен епос „Keroglu” («Син на слепеца»). Епосът е известен сред огуро-булгарите  като „Гербула” - от тюрк. "кьор" (останало разг. в словено-български език - „кьорав”) = сляп = гер и оглу = син = ула в съответните огузка и огурска форма, т.е. и в двата тюркски варианта - «син на слепеца”. 

Формално, Херодот разказва историята на въстаналите роби в Скития. Според този разказ, наследниците на въстаналите роби били наричани "синове на слепеца". Така „терминът”  буквално ни е предоставен в „История” от Херодот. Булгар - скитският пример също е записан като легендата за Гербула = "син на слепеца" = огуз-тюркската форма на легендата като епос „Keroglu”. Тези примери са документирани и в някои от китйските хроники, което съответно ги потвърждава напълно. Иранската теория не може да обясни, как най-малко 30 тюркски народа са наследили един и същ скитски мит (дори в епоси, стихотворения, музикални произведения и оратории) за "децата на слепеца" (записан още от Херодот), но именно този мит отсъства и е напълно непознат в нито един ираноезичен/ирански вариант.

Следователно и съвсем очевидно според сведенията на палеогеографията, геногенеалогията, геногеографията, антропологията и палеолингвистиката булгарските (болгарските, българските) племена не са от ирански произход.