Географско разпределение на някои генетични мутации сред древните скотовъди

КРЪВНАТА ГРУПА НА НОМАДИТЕ

Генът на кръвна група В в значителни стойности сред човешката популация се появява най-вероятно около 15 – 10 хил.г. пр.н.е. първо във високопланинските райони на Хималаите. Развитието на група В е реакция на изменението на околната среда, но преди всичко на промените на климата. Това е в рязко отличие от появата на кръвна група А, която започва да „стенснява” ареалите на кроманьонската група О, поради устойчивостта си към новите и все по-разнообразни видове инфекции и епидемии. По това време болестите се „усъвършенстват” и распространяват в резултат на изменението на „хранителната диета”, която започва да „съчетава” месоядството с продукти на земеделието.

Кръвна група В се развива като резултат повече на климатичните промени, а не на "новата" хранителна диета. Разбира се, промените на климата довеждат постепенно и неизбежно съответно и до промени, както споделихме, на „хранителната диета”, което от своя страна предполага необохдимост от адаптации и реакции към новите географски условия, предразполагащи към повече и по-опасни заболявания. Следствие на по-суровите „родни” условия, сравнени с тези на палеоевропейските кроманьонци от Hg Y-ДНК I, J и Е, носителите на централноазиатския Hg Y-ДНК клас R се адаптират сравнително безпроблемно сред по-студени и сухи планински области, които са предимно в неплодородните степи на Евразия и планинските масиви на Урал, Кавказ и т.н.

Според сведенията от палеогеографията, в древността е съществувала непрекъсната горска територия, простираща се от Урал до Кавказието и продължаваща до Южна Франция  и Пиренеите. Непрекъснатата горска територия от Уралските планини до Кавказ е преминавала по условната днес граница, разделяща Евразия на Европа и Азия. Този горски пояс е бил трудно преодолим и неизбежно разделя миграциите на няколко групи, като така ги принуждава да поемат по два основни маршрута – северен и южен. Онези древни мигранти, които по стечение на обстоятелствата или „съдбата” поели по южния маршрут, станали предци на някои от палеоевропейците край Средиземноморието и така пренесли кръвна група А. Физико-географски фактор като Уралските планини и прилежащите им горски пояси „възпира” за дълго време голямата миграция от изток на запад, но въпреки тази „естествена бариера” определено количество „европеиди” от Централна Азия преминават в Източна Европа, носейки също и кръвна група В. Тази кръвна група е безспорно усвоена от тях чрез смесване с „моноголоидни” хора. Така или иначе, Уралските планини разделят основните вектори на миграциите и съответно кръвните групи и постепенно в Западна Европа започват да се концентрират популации с кръвна група А, докато в Източна – носители на кръвна група В. Тези две „нови” кръвни групи се появяват сред европейските кроманьонци, носители дотогава изключително на кръвна група О.

В Близкия Изток в египетска мумия от 3-ти век пр. н. е. от "Ири Исет Хетес" е открита кръвна група В. В Африка и Азия като цяло (според броя на носителите независимо от расовата категоризация) има по-голям дял от кръвна група B. Всичко това поставя някои фундаментални въпроси относно началото на първите миграции и тяхната генетика и особено по отношение на кръвните групи. Независимо от по-малкото си население, днес в Европа има по-висок процент на „номадската азиатска” кръвна група В отколкото в Азия. Разбира се, азиатските носители са далеч повече в количествено измерение.

 Носителите на кръвна група В са били всеядни и са единствената група, чиято имунна система в древността е позволявала на човешкия организъм пълна търпимост към лактозата. За антрополозите и до днес тази кръвна група си остава „източна”.

Според генетичните данни център на аглутинативните езици  би следвало да бъде изобщо един широк ареал в Централна Азия, достигащ дори до някои райони на Югоизточна Азия. Това, общо взето, съвпада с най-древните ареали на доказано разпространение на кръвна група В. В продължение на хилядолетия поради множеството миграции, аглутинативните езици постпенно започват да се разделят, но благодарение на своята силна консервативност, общите им филологически маркери са се съхранили и до днес.

Кръвна група B се явява не-индоевропейска кръвна група. Дори днес в Европа има зони, където номадската кръвна група В е с най-висока концентрация и тя е предимно сред угро-финските народи. Също така, висока концентрация има сред някогашното хунско население, днес част от което се е "превърнало" в „славяноезично” и предимно сред чехи, поляци, сърби, българи, наследниците на викингите в Украйна, при някои британци и французи, които са преки потомци на носители на „алтайските” хаплогрупи Y-ДНК R1b и R1a, но свързани конкретно с последното голямо преселение в западна посока между 2-ри и 7-ми век от н.е.

Разбира се, днес ниската концентарция на кръвна група В сред западноевропейците (до 10%) отразява преселението на азиатските скотовъди в западна посока след последната вълна на миграции и няма връзка с по-древните и особено с миграциите на курганната култура. Следователно, носителите на тази кръвна група в Западна Европа са предимно наследници на хунската експазнзия и тези специфични по-високи концентрации на група В се забелязват и до днес основно в районите на старите градски центрове. Това най-вероятно се дължи на някогашния хуно-булгарски военно-аристократичен елит, построил повечето от древните европейски крепости извън границите на Римската империя и поставил основите на новата европейска аристокрация. Тази тенденция се забелязва още по-добре сред източноевропейците, немците и австрийците, които притежават изключително висок процент на кръвна група В и особено в сравнение със западноевропейците. Очевидно необикновено високата концентрация на тази кръвна група довежда и до предположението, че една немалка част от древните германи и някои от централноевропейските (днес предимно славяноезични) народи са наследници на хунски племена.

 Известно е, че резус фактор D е бил по-типичен за древните европейски кроманьонски ловци, което донякъде ги разграничава от по-късните номади, заселили масово континента. Разпространението на резус отрицателна кръв играе важна роля особено в Европа при определянето на генетичната връзка между народите. Резус отрицателната част от европейското население варира между 4% на изток до 25% сред баските (т.е. онази част от тях, носители предимно на Hg I и съответно свързана с кроманьонското население). Всичко това допълнително доказва, как немалка част от кроманьонците е била изтласкана във високите планини и в по-отдалечените западни географии, но също и „смесването” между автохтонното население и новите заселници. Сравнително висок дял резус-отрицателни носители има и в близките или гранични до Европа зони като Северна Африка и Мала Азия. На други континенти този дял е значително по- малък. Например, в Америка, Австралия и цяла източна Азия няма резус отрицателни носители сред коренното население.

Дори при сравнение на „отрицателния дял” между баските (25%) и швейцарците (15%) разликата е 10%. Разликата между швейцарците (15%) и източноазиатците (0%) обаче е цели 15%. Тази по-голяма разлика и получената съответно от това по-голяма генетична дистанция според изследванията (Кавали-Сфорца и др.) сочат към по-ранно разклонение между човешките популации и съответно народите. Това потвърждават и изследванията на лактозната толерантност и нетолерантност. В този смисъл, кръвната група и съответно резус факторите са важни индикатори за палеогеографиите на миграциите и техните генетични носители.

Веднага след като хората мигрирали в различни географии и съответно били принудени да адаптират диетата си към новите „местни” условия, "новото меню” допринесло за съществени промени в храносмилателния тракт и имунната им система.

Кървните групи нямат пряка зависимост от носителството на различните хаплогрупи. Косвено изключение вероятно правят единствено носителите на хаплогрупа Q, които са съответно предимно носители и на кръвна група О (например маите в Мезоамерика и други индиански племена в Южна Америка), което допълнително доказва, че те са били сред представителите на най-древните човешки популации от кроманьонски ловци.

Носителството на „номадската” кръвна група В е било присъщо повече на мигрантите от последното голямо преселение към Европа и по-конкретно на тези групи от Y-ДНК Hg R1a и по-конкретно от линията и R1а1, придвижила се от изток на запад по „пътя на хуните” между 2-ри и 5-ти век от н.е. Предположително и съпътстващата женска мтДНК Х има своето немалко влияние при разпространението на кръвна група В. Много вероятно, ядрото на „източноевропейския хунски съюз” (т.е. полирасовите народи известни с екзополитоним „хуни”) в Източна Европа са били предимно носителите на Hg R1a и основно по нейната линия R1a1, както и на кръвна група В, още преди да заемат степната територия на някогашната Курганна култура в Северното Причерноморие и по-късно да се разселят в Централна и Югоизточна Европа.

Днес носителите на кръвна група В са между 15-20% от европейците, докато с световен мащаб са  приблизително 9%. 

Ние имаме основанието да приемем, че съвременните носители на кръвна група В в Европа са безспорно едни от потомците на преселници от Централна Азия.