Траки - IV

Полеогеография, геногеография и ДНК генеалогия на екзополитоним траки

Например, според наличните и общодостъпни данни, някои от предците на съвременните скандинавци (вероятно единстевно с изключение на кроманьонците от Hg I) са били наследници на миграции от пратюркоезични народи (по линиите на централноазиатските Hg R1b и R1a). Хаплогрупа R1b се датира в Скандинавия (Швеция) на 4225±520 години. Една част от тези генетични носители мигрират от Западна Европа като „наследници” на по-ранната „пиренейска миграция”. По-късно носители на изобщо линии на R1b се заселват там от Източна и Югоизточна Европа като формат от хуните и увлечени от тях племена. Други заселници представляват древни мигранти от тракийските земи.

Като цяло заселването на Европа от носители на хаплогрупа  R1b1b2 и съответно говорещи древнотюркски езици се реализира най-активно преди 4200 - 3600 години, тоест с основните по-масирани миграции и заселвания на конните народи от курганните култури в Европа. Тези хора се явяват предци също на келтите и праиталийците, на етруските, траките и т.н.

Приблизително по същото време част от носителите на „сестринския” род Y-ДНК R1а1, изначално говорещ на пратюркски езици, постепенно преминава на флективни (флексивни) езици в Европа. Пътят на тази миграция от Централна Азия към Мала Азия и след това през Източна Европа и на изток до Северен Индустан най-вероятно се осъществява през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е.

В тази епоха сред географията на Югоизточна Европа е малко вероятно да има съхранени компактни поселения на носители на Hg Y-ДНК Е, J и I2, които все още не са се укрили в планините на Западните Балкани.

В този смисъл, траките нямат нищо общо с тези най-древни кроманьонски поселения, които и до днес по мъжка генетична линия представляват средно около 30% от балканското население, около 30% от населението на Скандинавия и някои райони на Северна Европа, 10% от населението на Мала Азия и Близкия Изток и между 10-12% от населението на останалата част на континента до река Дон на изток. Напълно е невъзможно да се "еволюционизира" генетична приемственост между тези кроманьонски поселения и траките, появили се повече от 20 хиляди години по-късно в Югоизточна Европа.

Народите на Сибир, Поволжието, Прикамието, Централна Азия, както съответно потомците на древните поселения на средневолжката, самарската, хвалинската и древноямната  култури, но също и повечето от кавказките народи, съхраняват и до днес висока концентрация на Hg Y-ДНК R1b1. От този род преди около 6 хиляди години се формира линия Hg R1b1b2 (мутации М269 и L23, т.е. L49 по съвременната номенклатура). Същото състояние е очевидно днес в Турция и Близкия Изток, където населението е съхранило една сравнително голяма честота на Hg R1b1 (Абу-Амеро и колектив, 2009 г.).

Според някои генетици (вкл. проф. А. Кльосов, 2008 г.) в Анатолия носители на рода R1b1b2 заедно със своя пратюркски аглутинативен език идват преди 6000±800 години. Това съвпада с някои миграции на курганната култура в южно и югозападно направление. Част от тях продължават своя път още по-западно и влизат в Европа, като се разделят на два миграционни вектора. Първият вектор минава през Балканите, където хаплогрупа конкретно по линия R1b1b2 се фиксира на около 4 хиляди години (преди 4050±890) т.е. между 500 и 1000 години преди началото на втората миграция на групи носители на линии от R1a (първата миграция на хаплогрупа R1a е „изчезнала” от Европа две хилядотлетия по-рано от първото заселване на R1b на Балканите). В Сардиния линията R1b1b2 е датирана на около 5025±630 години, тоест тя е малко по-древна от „балканската”. Интересно е, че в Сицилия се датира на 4550±1020, в Италия на 4125±500, което приблизително съвпада с балканската миграция.

Линията R1b1a2a „принадлежи” на т.нар „макро-кавказци” (или „баско-кавказци”), докато R1b1a2a1a1 е логично съответно на протобаските. Това неизбежно свързва тази генетика също и с пиктите, пеласгите, етруските, иберите, като според някои генетици последните два народа са с „миксирана генетика” - R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2 (проф. А. Кльосов и др.). Пеласгите много вероятно са били носители също и на генетика по линия на R1a, но много по-ограничено.

Следователно напълно очевидно, балканските траки с техния „генетичен микс” на носителство на R1b - R1b1a2a1a1 + R1b1a2a2, са фактически преки роднини на етруските и с изключително близко родство до древните египтяни (военно-аристократичните египетски елити). Днес R1b1a2a2 е по-наситено представена сред адигите и дагестанците. Открива се във висока честота и сред кахетинците (т.нар. „кавказки ибери”), което доказва родството им с „пиренейските ибери”.

Това единствено ни подсказва, че има най-ранна анатолийска пратюркоезична миграция в Сардиния, Сицилия и Апенините, което е предпоставка да се свърже и с някои праетруски миграции на генетичните „роднини” на траките.

В Западните Балкани същата генетична линия се „настанява” преди 4250±600.

Всички носители на линии на R1b са били неизбежно изначално древни пратюрки от Южен Сибир/Алтай.

Характерно е, че сред „коренните” кавказци, потомци на някои от най-древните миграции на Hg R1b1 от курганната култура не се забелязват доказани последващи „раздробявания” на тяхната Hg R1b1b2 (мутация М269) или R1b2b2a (мутация L23). Следователно, тази линия се съхранява в относително изолирана география, а нейните „мигранти” към Европа придобиват следавщите мутации на Hg R1b2b2a и се „разделят” на десетки подгрупи. Според някои генетици – подгрупите на тази линия са повече от 30. Всичко това позволява много по-добро проследяване на миграциите на Hg R1b в самата Европа.

Честотата в източно направление на древната ДНК-линия R1b1b1 намалява, но от своя страна R1b1b2 се увеличава (според Абу-Амеро и колектив, 2009 г.). Това също е едно от доказателствата, че в Мала Азия пратюрките се появяват още преди около 6 хиляди години.

В резултат на това Европа неизбежно става допълнително пратюркоезична. Именно поради обективната реалност, че пратюркският език още от 5-то хилядолетие пр.н.е. е принадлежал на „курганните нашественици” изключително носители на линии от Hg R1b, последвалите миграции на тази хаплогрупа тюркизират почти цяла Европа.

Фактически езиците на носителите на Hg R1b са няколко пратюркски диалекта, разделени не само във времето и пространството, но и с различни лексикални добавки, поради допълнителното преформатиране на езиците в Централна Азия и появата на първите признаци на разделение в двете основни древни пратюркски езикови групи - огурска и огузка около 3500 г.пр.н.е., което съвпада с началните периоди на големите „курганни миграции”. Огузките и огурските езици завършват своето разделяне чак през 3-ти век пр.н.е.

Траките най-вероятно са само една от многото прояви на поредното стратифициране на палеобалканското общество, в следствие на частичното унищожение или временното прогонване на носителите на кроманьонската генетика (Hg I, Е и ограничено J) от настъпващите „курганни” пратюркски конни народи – носители на Hg R1b. Така и съответно  новите елити (т.е. военната аристокрация, която достига ниво от супер-регионален тип), са изначално пратюркски, т.е. в балканската география съответно и „тракийски”. Тези промени характеризират медната и бронзовата епоха, когато се генерират поредните архаични етноформати след нашествията на пратюркските групи от курганната култура, проникнали от евроазиатските степи в цяла Европа. Следователно „първите траки” и началото на техните култури от един по-късен етап са формирани неизбежно от прототюрките. Да си припомним, че непосредствените североизточни съседи на балканските кроманьонци са именно тези „курганни” конни народи, които след поетапното си нахлуване в Централна, Западна и Югозападна Европа и пренасяйки курганната култура съответно и придобиват различни наименования. Конкретно на Балканите и след един продължителен период те стават известни като „траки”.

Векторите на южната, югозападната и „втората” западна миграция е през Близкия Изток. Носителите на R1b създават Шумерската цивилизация. Част от тези генетични носители продължават в южно направление и се озовават в географията на съвременен Ливан (според проф. Кльосов е доказан общ предед на съвременните носители на Hg R1b1b2 в Ливан с датировка на 5300±700 години). По същото време групи от линията преминава през североизточната география на Африка, основавайки (или развивайки) класическата Египетска цивилизация (военно-аристократичните елити). По-късно тази генетична линия навлиза в Европа през Пиренеите, разселвайки се в Западна Европа, включително и в Британия.

Тракийският език едва ли е бил по-различен от този на етруските, както и не се е отличавал съществено от този на сармато-скитите (сред тях са били и някои „праотци” на част от бъдещите булгарски племена в Северното Причерноморие). Разбира се, разликата с езика на хуно-булгарите е била значително по-голяма, поради естествените езикови изменения и развитието на лексиката във времето и пространството.

При хипотетична среща между „аспарухов булгар” и „трак”, вероятността да проведат относително разбираем диалог в максимално опростена форма е принципно допустима. По-невероятно би било това, изобщо някой в ранното Средновековие да е съхранил оригиналната тракийска лексика след повече от половин хилядолетие на активна латинизация, асимилация и християнизация на Балканите.

Палеокултурите на Балканите (както и в останала Европа) не ни демонстрират ясни граници в географията.  По-скоро предполагаемата първоначална хомогенност на неолитния „балкански блок” може твърде условно да обясни образуването на т.нар. „балкански прасубстрат”, който обаче неизбежно е свързан с форми на пратюркския език. Характеризирани по очевиден начин от твърде голям набор на конкретни латински, гръцки, албански, южнославянски и румънски изоглоси, тези субстратни думи се откриват сред топонимията (вкл. хидронимията) и епонимията не само на Балканите, но и сред цяла Европа.

В този смисъл пратюркските архаични диалекти много вероятно се пренесени в Европа още след края на някои от палеолитните култури и особено по време на неолитните.

Фактически, древните траки на Балканите и булгарите на Аспарух са действително далечни генетични родственици, но по различни линии на централноазитските Hg R1b (основно) и R1a (много по-ограничено). Същото „родство” по линии на R1b се свързва и с генетичните носители на редица древни култури и цивилизации – шумери, етруски, египтяни, келти и т.н. Днес носители на генетика от линиите на изобщо клас Hg Y-ДНК R1 по двете линии R1a и R1b са над 70% от мъжкото население на Европа. В съвремеменните български граници на Балканите този генетичен клас е около 40% от мъжкото население. Това поставя общо двете палеоевропейски-кроманьонски групи Hg I и Е „начело”, които взети заедно представляват около 45% от мъжкото население и така напълно се опровергава теорията за „тракийски произход” на съвременните българи, защото преобладава кроманьонското „заварено” или „автохтонно” мъжко население. Разбира се, отчетите за потомците на това кроманьонско население са само и единствено в съвременните ограничени държавни граници на България, образувани в последния си вариант едва преди по-малко от един век. Следователно, това ни разкрива състоянието в едни граници, които са освен „оскатени” (в смисъл „смалени), но и твърде преформатирани. Наред с това от огромно значение са и анализите на съпътстващите женски мтДНК.

Много популярните и рекламирани напоследък генетични изследвания по същество представляват опити за приблизителна оценка на цялата национална популация в държавата, а не оценка на етничността и още по-малко на генетичните носители на държавотворчеството в миналото, като изобщо отсъства всякаква смислена оценка на реалния булгарски (български) произход.

Държавата на Аспарух географски не припокрива съвременните граници, а генетичният ландшафт е бил твърде различен и неизбежно по това време с доминация на хаплогрупите от клас Y-ДНК R1. По-късно границите се разширяват на запад и юг, включвайки така и по-големи поселения от корманьонско палеонаселение от Hg I, J и Е (особено от централните и западни Балкани), заедно с твърде предполагаемо оцелели носители на древнотракийските линии на R1b.

Развивайки среновековната първа българска държавност на Балканите с активно окрупняване на територията й, като така и поставяйки началото на нови, но последователни етапи на етногенези, носителите изобщо на клас R1 се разпространяват в географии, които днес са отдавна извън българските граници. Следователно, тези поселения са напълно или частично дебългаризирани.

В съвременна България генотип R1b се среща с висока концентрация – 20 % от цялото мъжко население. Преобладаващо линията е представена от подгрупата R1b1b2 (M269) с 10.5%-11% сред мъжете. От тази линия са предимно онези от предците на булгарите/българите мигрирали първо от Северното Приксапие и Волго-Уралието в Северното Приченоморие и по-късно на Балканите.

В България има присъствие и на R – xS127, което потвърждава миграция от Волго-Уралието по линия на R1b свързана с преселение на част от булгарите.

Днес наследници на траките (заселници на Балканите предимно от курганните култури) би следвало да са носители преобладаващо по линии R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2, каквато основно е била древната тракийска генетика.

Но днес линията R1b1a2a2 е с висока концентрация сред дагестанците и „кавказките ибери” (кахетинците), също и сред адигите.

Другият от „тракийските маркери” - R1b1a2a1a1 е първоначално „прото-баски”. Тази генетика също е свързана с пиктите, етруските и иберите.

Днес линията R1b1a2a1a1a (R-U106) се определя от наличието на SNP U106, известен също като S21 и M405. Смята се, че неговите носители представляват над 25% от Hg R1b в Европа и е привнесен от миграцията на курганната кулутара през Пиренеите. В този смисъл, той обективно-логично не е изначално „тракийски”, а по-късно е привнесен на Балканите и става част от тракийската генетика.

Траките са генетически очевидно най-общо част от третата и поредна миграция (последна от големите) на пратюрките-курганци, мигрирали към Югоизточна Европа през 3-то и 2-ро хил.пр.н.е. (предимно по "кавказкия вектор", заселил и Балканите). Много вероятно, част от тях мигрират по-късно от Балканите на изток през Анатолия обратно до Кавказието, което е видно от генетиката по линия на R1b1a2a2 (този род първоначално е формиран в Кавказието). Предполагаемо, но много възможно подобна генетика се внася на Балканите и по вектор Кавказие-Северно Причерноморие-Балкани.

Маркерът R1b1a2a1a2 (R-P312/S116) заедно с R1b1a2a1a1a (R-U106) са едни от най-често срещаните „видове” R1b1a2 (R-M269) в Европа. След задълбочени изследвания обаче проф. Myres и колектив разпределят днес всички тези маркери основно на запад от басейна на река Рейн. Следователно, преки генетични потомци на конкретно онези от балканските заселници и носители на Hg R1b, известни като „траки” (също и изобщо в Югоизточна Европа) и съответно свързани с макро-кавказците и прото-баските днес най-вероятно са изключително ограничено представени в съвременна България.

Възможно, съхранението на „тракийското генетично наследство” да се „изразява” повече в някои от линиите на също изначално пратюркоезичната хаплогрупа Y-ДНК R1a. Отговор на този въпрос вероятно ще бъде даден от бъдещи задълбочени изследвания на генетиката от хаплогрупа R1a, представена в границите на България и изобщо на Балканите и конкретно свързана с „тракийско” население по време на „желязната” епоха (вероятно по-конкретно около средата на 2-ро хил.пр.н.е., когато е втората миграция на R1a към Балканите). Наред с това са необоходими изследвания и на съпътстващите или „заварили” траките жени (анализ на мтДНК), както по линиите на миграциите на Y-ДНК R1b, така и на Y-ДНК R1a към Югоизточна Европа.

Траки - III

Полеогеография, геногеография и ДНК генеалогия на екзополитоним траки

Определеното като „първо нахлуване” на курганната култура в средата на 5-то хил.пр.н.е. от Източна в Централна Европа започва от района на Долна Волга към Долен Днепър (Буристен/Бьористен/Бористен). Така географиите на Северното и Западното Причерноморие започват да се „курганизират”. От тези региони, курганната култура постепенно настъпва на запад и югозапад към Балканите, преминава Дунав и обхваща също географията на съвременните Дунавска равнина и Тракийска низина, особено по течението на Марица. Малко по-късно обхваща и земите, станали известни след хилядолетия като Македония. 

Около 4300 г.пр.н.е. курганната кулутура вече обхаща и съвременна Трансилвания и постепенно настъпва в днешните унгарски граници. В курганите, появили се масово върху цялата европейска география, стават очевидни типичните аспекти на пратюркската обществена идеология. Например, характерният за курганната култура култ към коня (т.е. към „обожествено животно”). Съпругата на мъртвия воин често пъти го „последва в отвъдното” - един типичен архаичен тенгриански ритуал при курганните погребения, продължил хилядолетия. Безспорен пример за подобен ритуал е този в Суворово. Там е погребан племенен вожд в дълбока правоъгълна яма застлана с камъни, заедно с много предмети, необходими за „задгробния живот”. Край останките е открит също и жезъл, завършващ във вид на конска глава — символ на властта на погребания, което е нещо като „стандарт” за пратюркските алтайски и изобщо тенгриански обичаи. Откритите в Суворово и Кесимче жезли, завършващи с конски глави, имат абсолютни аналози в Молдова, Южна Румъния, Трансилвания, България и Македония. Наред с това, тези жезли с изображения на конски глави са идентични с откритите край Волга, но също в северокавказките степи и в Севевероизточен Дагестан. Всички "тракийски култури" според епохата на тяхното появяване са свързани само и единствено с поредицата от миграции на хора от географиите на курганните култури.

Основните миграции в западна посока са по следните направления: Поволожие-Северно – Причерноморие - Балкани, Поволжие - Северно Приченоморие - Централна Европа - Западна Европа – Британия, Поволжие – Кавказие - Мала Азия – Балкани, Поволжие и Приуралие – Кавказие - Близък Изток - Северна Африка –Пиренеи - Централна Европа и Британия.

 Както споделихме, практиката на пратюркските религиозни ритуали е била задължително свързана с жертвоприношението на коня. Тази практика е продължена по-късно и от келтите и римляните. Подобни погребения продължават хилядолетия наред и се откриват сред повечето от пратюркските и тюркските народи, дори до 8/9 - ти век от н.е. при гьоктюрките-огузи в Тюркския хаганат.

Типично пратюркски са „късноямните” погребения в Румъния, България, земите на бивша Югославии и Унгария, което има пряко отношение и към по-късната т.н. „тракийска култура”.

Да обърнем по-специално внимание на някои култури. Култура Караново I и II е от ранната новокаменна епоха (Неолит) датирана ок. 6200-5500 пр.н.е. Караново III – IV е от късна новокаменна епоха - ок. 5500-4950 пр.н.е. Караново V (Марица) -  от каменно-медната епоха (Халколит) - ок. 4950-4500 пр.н.е. Караново VI e от късна медна епоха - ок. 4500-4000 пр.н.е. Очевидно е, че изобщо тази култура се развива предимно до нашествието на курганните пратюркски култури от Източна Европа и следователно геногеографската карта неизбежно драстично се променя по време на последвалите инвазии. Древното население на култура Караново (т.е. оцелелите й жители-кроманьонци от Hg I, J и Е) бяга от района на Долен Дунав далеч на запад, изоставяйки с „генетичното” си присъствие завинаги или за хилядолетия старите си земи на местообитание. В края на 5-то хил. пр.н.е. и особено през първата половина на 4-то хил. пр. н. е. върху земите на съвременните  Източна Румъния и България  се появява комплекс от курганен тип, известен като Черна Вода I.

За разлика от равнинните земеделски популации на културите Караново-Гумелница и Варна, новите поселения на култура Черна вода вече притежават типичните за пратюркската курганна култура укрепления, разположени в стратегически важните точки и предимно върху високите речни тераси. Новите заселници са животновъди, включително и коневъди, което напълно контрастира със заварените местни земеделци.

В действителност, всички балкански култури -  Караново 6, Гулменица в България и Румъния, Салкуца, Градешница-Криводол, Винча-Плочник 2 и Бубандж Хум 1 в Централните Балкани, Сопот-Ленгиел и Лачина между Словения и Унгария, следвани от Черна вода 3 и 2, също и Езерово в България и Котофени, Баден, Костолац и Вучедол в Източна, Централна и Северна Европа, като и от Западните Балкани и Карпатския басейн до края на халколита буквално се „обединяват” в резултат на общото въздействие на мигрантите от култура Ямна. Всичко това е ясно изразено в общи характеристики: ямни и надгробни могили, отглеждане на коне, тяхната езда и впоследствие погребване заедно със стопаните им. По същото време патриархалната идеология заменя матриархалната и се формира военно-аристократичен елит,  едновременно с появата на бойните брадви и т.нар. „кордови бижута” - герданите.

Очевидни са ясните взаимовръзки между културата на Камбановидните чаши, Ямната и Вучедолската, които напълно прозрачно се проследяват чрез нововъведенията при въоръже­нието и особено в погребалните обреди. 

Заедно с настъплението към Централна и Западна Европа, „курганците” се заселват в геогафията, станала по-късно известна като Малка Скития (Северна и Южна Добруджа) и впоследствие по целия Ду­навски басейн. Появилите се скиптъри с конски глави и дрехи с шнурови соларни орнаменти бързо заменят полеоевропейските символики.

Някои палеоевропейски символи се съхраняват още известно време, но транспарантно и само в ограничени райони край егейското крайбрежие и изключително рядко в други средиземноморски крайбрежни региони, преди всичко в Западните Балкани (т.е. в Далмация).

Това състояние продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние също и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култ към Соларния Бог, най-вероятно една архаична форма на Тенгри.

Краят на културите Варна, Караново, Винча и Ленгел ни подсказва, че фактически се е реализирала една катастрофа с невиждан дотогава мащаб, която не може да се обясни с климатични или епидемиологични фактори. Очевидно това е свързано с преселението на „курганците” – носители на Hg R1b.

Носителите на културата Винча отстъпват пред конните народи и се преместват в Панония, също и върху земите на съвременна Словения и Западна Хърватска, създавайки условно и временно нов културен формат – Лазиня. Така или иначе, налице е „размиване” на древните културни формати и създаването на нова европейска културна среда, доминирана напълно от скотовъдните конни номадски народи. Тоест курганните култури от Източна Европа покриват Централна и Западна, включително Британските острови. Древните поселения от т.нар. култура Ленгел се оттеглят в Северна Германия и Северна Полша. Някои носители на Винча се заселват в Алпите.

Следователно, древното палеоевропейско кроманьонско население мигрира в западна посока и се заселва предимно в планините, за да се защити от конните народи. По-голямата част от тези древни хора се укрива във високите планини и предимно дори по самите им върхове и пещерите, което е доказателство за бързото им отстъпление пред новите заселници. Много необитаеми дотогава високопланински райони и пещери са заселени от отстъпващите „кроманьонци”. Всичко това доказва, че тези масирани презаселвания и освобождаване на „старите територии” от обитателите им е било изключително принудително.

Трите основни разселения на носителите на курганната култура в търсене на нови географски и съответно климатично-благоприятни пространства за заселване, условия за животновъдство и ловуване, или по-точно –  масираните и глобални преселения от Източна в Централна, Югоизточна и Западна Европа на част от древния пратюркоезичен племенен масив и конкретно на носителите сред него на линии от Hg R1b - R1b1, довежда до неизбежен разпад на палеоевропейските (кроманьонски) примитивни култури. Тези палеокултури са били предимно от носители на формираната в Предна Азия (Месопотамия и Анатолия) и разпространена основно в Европа кроманьонска Hg Y-ДНК I (днес условно разделена на „илирийска” и „скандинавска”, но изобщо „дъщерна” група на свързаната Hg IJ) и на формираната в Близкия Изток и Мала Азия „земеделска” (разпространена предимно в Мала Азия, Близкия Изток и по това време твърде ограничено на Балканите) Hg Y-ДНК J.

Hg I и J са тясно свързани групи, които обикновено генетиците ги описват заедно като Hg IJ и независимо поотделно или свързано произлезли от древната „близкоизточна” макрогрупа Hg IJK.

 Същата съдба постига и поселенията от носители на формираната в Североизточна Африка Hg Е (разпространена в Европа „по-концентрирано” на Балканите и също така „кроманьонска”). Трите хаплогрупи и особено палеоевропейската и най-рано разпространена в Еврапа Hg I (следователно и във формата IJ) изчезват почти напълно от древната геногеографска карта на Балканите, Централна Европа, Апенините и Пиренеите, за да се „завърнат” частично хилядолетия по-късно от „съхранените” им палеогеографски ареали в Илирия, Скандинавия и други по-недостъпни географски райони, предимно с високопланински релеф.

Носителите на тези кроманьонски хаплогрупи очевидно нямат никакво отношение към поставяне началото на „тракийската история”.

Основният генетичен етнофундамент на траките е генетиката по линии Hg Y-ДНК R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2. Частично и много по-късно някои техни племена се смесват с носители и на R1a1, мигрирали на Балканите от север между 1500-1000 г.пр.н.е., едновременно с някои от «гръцките» заселвания на полуострова.

Очевидно е, че Hg I не може да бъде „тракийска”, защото е една от палеоевропейските-кроманьонски миграции, появили се в Европа от Източна Мала Азия приблизително преди 25 хиляди години, като линия от свързаната Y-ДНК IJ и почти едновременно с Hg Е, мигрирала от Североизточна Африка. Носителите на Hg I, заедно с тези на Hg E и J, са унищожили неандерталците на континента. Наситеността на Hg I е била равномерна върху палеогенетичната карта преди нашествието на курганните култури от носители на Hg R1b и преди повторната поява на Hg R1a, които от своя страна я разделят на две запазени и до днес разграничени и концентрирани зони – Илирия/Балканите и Северна Европа (предимно Скандинавия и Северна Германия). Особено ясно се вижда, че в региона на „Тракия” – напр. Одриското царство и изобщо географската област Тракия, тя е с най-ниска концетрация в рамките на съвр. България и изобщо на Балканите. Виждаме, че Мизия е „по-концентрирана” с тази Hg, но древните летописци винаги са разделяли мизите от траките.

Хаплогрупа I2a2 (snp M423) е характерна за популации в Югоизточна Европа. Всички съвременни потомци на I2a  (субклад I2a2-Din) в Югоизточна Европа (вкл. Балканите) са наследници на мигранти от съвременната география на Украйна и Белорусия, където и този субклад се формира едва преди около 2500 години. Това допълнително доказва, че траките не могат да бъдат генетични носители на тази хаплогрупа, както предполагат някои изследователи.

За да се мултиплицира този субклад са били необходими няколко поколения,  и съответно няколко века до ниво на концентрация, която наблюдаваме днес върху генокартата. Необходимо е и достатъчно време и условия за миграция към Балканите. Забележително е, че субкладът се появява точно по времето на Херодот и е мутация първоначално единствено в един мъж, която и мутация се развива във времето. Как тогава Херодот пише за траки, при положение, че по това време има само един носител на този субклад (най-много няколко преки негови наследници), появил се на границата между съвременните Украйна и Белорусия? Нима този предполагаемо „първи трак” в очите на Херодот е изглеждал като „втори” по брой народ след индийците? Очевидно е, че траките не принадлежат към хаплогрупа Y-ДНК I.

Ако изобщо и дори за куриоз допуснем, че траките са носители на кроманьонската Hg I, то първите палеоевропейци и също „праисторични хора” от Близкия Изток би следвало да са съответно най-древните „траки”. Това би предположило, че „траките” неизбежно са „потеглили” първоначално от Близкия Изток и Източна Мала Азия към Европа като „част” от свързаната Hg IJK, след което се разделят в IJ  и накрая в I. Това, макар и очевидно да не представя тези носители за каквито и да било „траки”, а единствено за първите европейски кроманьонци, изобщо не пречи на някои изследователи убедено да допускат възможността, именно „траките” да са заели мястото на неандерталците.

По това време разделението между Азия и Европа е напълно условно, защото Мала Азия и Балканите са били свързани (проливите и моретата още не са били образувани).

Същевременно, „идеята” за траките като „палеонаселение” носещо по мъжка линия Hg I (т.е. древни европейци „отпреди” курганните култури) автоматично ги отделя генетически от скитите, саките, етруските и египтяните  – преобладаващо носители на клонове от Hg R1b и Hg R1a. Подобна несъстоятелна хипотеза ги разграничава и изобщо от всички народи от земите западно и източно от Уралските планини, степите на Централна Азия, Тарим и Минисунск, т.е. от повечето народи между Британия и река Лена (преобладаващо носители на Hg R1a и R1b). Следователно, хипотетичната идея за общ народностен масив от Балканите до Китай по линия на древните „европейски кроманьонци” е абсолютно невъзможна. Освен това, според генетиката, подобни „древни траки” от Hg I, J или Е никога не са „стигали” на изток от Каспийско море, Уралските планини и абсолютно невъзможно „чак” до Китай.

В този смисъл, Hg I и Е, като палеоевропейски генотипи и средно на възраст 25 хиляди години е напълно невероятно да са „тракийски”. Това се потвърждава и от факта, че най-древните „образци” на Hg I са от районите с кюрдско население в Близкия Изток, произлизащи първоначално от свързаните Hg IJK и IJ.

Пародийна е също и идеята, че преди „хиляди години” от Балканите са тръгнали „българи”, които по-късно се „завръщат, начело с Аспарух”. Ако тези „българи” са тръгнали преди повече от 6 хиляди години, то те са потеглили като носители на Hg I, Е или J и, очевидно, според генетичната карта, не са успели да стигнат по-далеч от Днестър на изток и в никакъв случай чак до Каспийско море или още по-източно до Централна Азия и Китай. Ако пък са „тръгнали” в период от 6 хиляди години „насам”, то тогава неизбежно са били пратюрки с носителство на Hg R1b и R1a и изобщо принадлежат на пратюркоезичните хора от курганните култури. Очевидно е, че древна миграция от Hg I и Е никога не е стигала региони на изток от Каспийско море, следователно и до Тарим и Китай, т.е. до земите на саките, согдите, тохарите и т.н. В тези географии изобщо не се открива подобна генетика с изключение на минимално ниски честоти, чиито носители са предимно наследници на разселили се руски поданици при усвояването на Сибир след 17-ти век.

Наред с това, по повод тези „нови хипотези”, ние бихме попитали, как само Аспарух се „завръща” на Балканите, докато неговите братя предпочитат да се „завърнат” в други „бащини земи” (Поволжието, Бавария, Македония и Италия) а най-големия брат – Бат Баян дори предпочита да не напуска „новите” си земи в Стара Велика България и не се „завръща” в „бащините” си земи на Балканите?

Допускането, че „траките” принадлежат на Hg I фактически изключва и всякакво историческо взаимодействие между тях и египтяните (такова обаче е безспорно доказано), тъй като хаплогрупата изобщо не се наблюдава и доказва в Египет, както също и в цяла Североизточна Африка. Следователно, възможността носители на „автохтонната” Hg I да са „оригиналните траки” е повече от несъстоятелна. Липсата на „взаимодействие” с Древен Египет и минималната честота на разпространение на Hg I и Е източно от Дон, както и едва забележимите концентрации на първата към бреговете на Каспийско море, напълно изключват тези хаплогрупи от генетиката на саките, на тохарите, на хората от Тарим, Минусинск и т.н. Именно отсъствието на подобна генетика сред саките (също и сред другите централноазиатски племена) обективно доказва, че производните им скити и кимерийци съответно също са „лишени” от тези гени. Седователно, по-късно при преселването си в районите на Северното Причерноморие, тези племена са заварили като „такива генетични носители” единствено палеоевропейски кроманьонци. Нещо подобно се случва хилядолетия по-рано и с настъплението на курганната култура – нейните носители неизбежно срещат в Причерноморието именно кроманьонци от Hg I.

Относително съхранение на палеоевропейските култове се запазва за кратък период в рамките на Кукутенската култура в Молдова (I2, I2a, Е-V13, J2b, Т) и някои други региони, наследени от новите носители на R1b и R1a. Това продължава до следващото нахлуване на „курганците” и последвалото тотално изменение на символиките и митологическата образност, което се реализира през втората половина на 3-то хил.пр.н.е. и има огромно влияние и на Балканите. Поклонението към Богинята Майка постепенно се заменя с култа към мъжкия Соларен Бог, един от прототипите на Тенгри/Тангра. Този феномен е съвършено нов и няма европейски корени и еквиваленти преди това.