Пратюркският генетичен ландшафт сред палеоевропейската география - I

Огромното влияние на Курганната култура (тюкоезични носители на Hg R1b/R1b1 от Волжко-Уралския и Северопонтийския регион) върху Древна Европа се изразява не в създаването на нови култури, следствие от симибози и онаследяване на по-древни, а преди всичко поради коренната промяна на съдбата на цялата древноевропейска цивилизация. Това поставя началото на принципно нова цивилизационна еволюция. Колкото по-дълбоко прониква курганната култура в европейската география, толкова влиянието й се засилва и динамизира. Кулминацията се изразява в разрушаване на старите култури, заменайки ги с нови, което от своя страна силно намалява и едновременно принуждава палеонаселението към мигриране сред недостъпни географии – високи планини или „крайния север” на Скандинавия. Така се поставят и основите на нова европейска цивилизация, а континента за първи път се заселва масирано от онези хора, които след продължителни еволюционни етногенези преминават еволюирайки в конвертации на келти, етруски, траки и т.н., а днес наследниците им преобладават сред такива големи етноси и етнически групи, като германци, англичани, французи, италианци и испанци. Тези генетични и етно-културни наследници са представени сравнително добре и сред останалите европейски народи, включително и на Балканите. Ето защо никакви лингвистични данни не ни дават основание за увереност, че родината на индоевропейците би могла да се разположи в степите на Източна Европа, примерно между ареалите на няколко древни езикови семейства - фино-угорското, семитското и кавказкото. Това е невъзможно, защото именно в този ареал хилядолетия наред се говори на тюркски - преди, по време и след миграцията на пратюркските курганни култури в „останала” Европа. Това е безспорно доказано чрез генетиката (миграциите на Hg R1b), лингвистиката – хилядите пратюркски субстрати в европейските езици, топонимията и хидронимията, но също и от археологията – находките от курганите.

Особената закономерност в проследяването на езиковата география на Hg клас R1 и, съпостявайки с езика на Hg R1b, се изразява в това, че последната принадлежи на създателите на пратюркските курганни култури в Източна Европа (разпространили се в цяла Европа, заменяйки палеоевропейските култури на носителите на Hg Y-ДНК I, Е и J), но също така Hg Y-ДНК R1b е хаплогрупата по мъжка линия на шумерите, египтяните, келтите, прагерманите, траките, хуно-булгарите и т.н.

Фактически всички данни, имащи етнографско значение и са пряко свързани с региона на Волго-Уралието между 7-5 хил. г.пр.н.е., стават очевидни по-късно и в степите на север от Черно море, както и в цяла Европа, след покоряването й от носителите на Курганната пратюркска култура. Подобни данни се откриват и в Северното Прикаспие.

Миграция на носителите на култура Ямна – пратюрки от централноазиатската Hg Y-ДНК R1b, част от фундамента и на бъдещите „траки” и ахейци.

Твърде съществен факт е например този, че приблизително до 4500 г.пр.н.е. в „погребалния инвентар” на палеоевропейците (носители по това време основно на Hg I, Е и J) отсъства каквото и да било бойно оръжие. Открива се, при това изключително спорадично, единствено ловно оръжие. Сред палеоевропейските поселения няма нито едно защитно укрепление, което е убедително доказателство, че тези палеоевропейци никак не са познавали военното дело, но преди всичко се разкрива тяхната миролюбива земеделска и уседнала социална среда. Тези мирни и беззащитни земеделци се оказват извънредно лесна „плячка” за войнствените народи на пратюркската курганна култура, които от един историчен момент започват по-мобилни нахлувания с помощта на вече опитомените от тях коне, които масово използват и за тази "завоевателна цел". Могъщите завоеватели, предвождани от древните си военно-аристократични елити, освен използването на непознатите дотогава за палеоевропейците коне, са въоръжени и с метални оръжия от всякакво естество – дълги ножове (първите мечове), дълги и къси копия, алебарди, композитни лъкове и т.н., срещу които не може да устои обикновения ловен лък на палеоевропейците.

Съвременният степен пояс съответства на настъпилите плаеогеографски условия едва от около 1-во хилядоетие пр.н.е. В епохата преди това, в продължение на 3-4 хиляди години степния пояс е бил много по-влажен, а температурите са били средно с около 6-8 ° С по-високи от настоящите. Това е позволявало степите да се разпространят с около 1500 км на север, което и предполага по-добри условия за развитие на селското стопанство, както например в Сейминско-Турбинската култура. В този контекст, появата на флективен език и сред носители на пратюркската Hg Y-ДНК R1a е напълно вероятно явление за този регион.

През втората половина на 2-ро хил.пр.н.е. степното животновъдство се разпростира до Гансу, Ордос, долината Вей и дори на изток до Шанси. Настъпилата аридизация на климата станала твърде подходяща за животновъдство.

Повечето от генетическите маркери напълно съответстват на езиковите логично-косвени наблюдения и обективно-свързаните сведения в палеогеографията на доистричната епоха. Например вече е напълно установено, че аглутинативните езици отговарят (споделят) базова лексика с тюркските езици и цялата палеогеография на разпространение на древния пратюркоезичен суперетнос отговаря именно и на аглутинативния езиков ландшафт, реализрал се в продългжение на около 45-50 хиляди години. Следователно, разпространението на древния пратюкски и съответно южносибриски/алтайски суперетнос отговаря и на разпространението на аглутинативните езици в Евразия, но също и на географии, сред които днес доминират повечето от индоевропейските езици. В този контекст, подобно езиково разпространение напълно кореспондира с миграциите на „алтайските” Y-ДНК Hg, които са първоначално носители на пратюркски език. Особено интересно и съответно важно е и безспорното обстоятелство, че мтДНК Hg Х се явява женски компаньон на мъжките Y-ДНК Hg R1b и Q, като нейното разпространение напълно дублира миграционния път на Hg R1b към Европа. Това е очевидно на запад от 3-то хил.пр.н.е., когато курганните култури настъпват масирано от Източна Европа и покриват територията на Централна и Западна Европа, включително Пиренеите и Балканите. Безспорно идентичните генетични данни се наблюдават по северното средиземноморско крайбрежие, както и в географиите между Централна Азия и Близкия Изток (основно край търговските пътища). Подобно „генетично разпределение” и, следователно, също и очевидно съответствие, се припокрива по-късно и от повечето от поселенията на древните шумери и египтяни, етруските, траките, скитите, саките, аланите, част от огур-хуните и огуз-тюрките, т.е. от полиплеменните масиви, конвертиращи политонимите си във времето и географията, но имащи първоначален произход от Южен Сибир/Алтай.

В „Ямната култура” мъртвите са погребвани в подземни могили без курганни насипи. Посипани са типично по пратюркска традиция с охра, а около погребаните има съдове с храна, също някои оръдия на труда, но по-често статуетки на хора и животни, предимно на коне. Това говори за един по-различен етап изобщо във фазите на Средностоговската култура, но изобщо не е предпоставка за „индоевропеизацията”. Наред с това, погребалният „инвентар” е типично пратюркски. Фаза II на Среднестоговската култура (4000-3500 пр.н.е.) се характеризира с появата в курганите на т.нар. „шнурова керамика” и каменните бойни брадви, което е свързано и с по-късната пратюркска курганна експанзия на запад. Сред носителите на културата на „бойните брадви” освен представители на Hg R1b се откриват и такива на Hg R1a.

Появата на Курганната култура на територията на Древна Европа преминава на няколко „вълни”, което освен масирано е и достатъчно продължително еволюционно явление позволяващо пълна реализация на културните си характеристики и компоненти. Първата „инвазия”, описана в археологията като „вълна I” се осъществява ок. 4400- 4300 г.пр.н.е., „вълна II” - ок. 3500 г. пр.н.е. и „вълна III” - след 3000 г. пр.н.е. и през цялото 2-ро хил.пр.н.е. Разбира се, подобна „дълга” хронология отразява миграционното развитие на десетки степни пратюркски племена с удивително общи културни традиции, независимо от огромната пространствена и времева „отдалеченост”. Тези общи културни традиции не само доказват единството на древните пратюркски народи, но и съответно доказват разпространението на тези традиции върху огромна евразийска география, включително върху цяла Европа. Това и безспорно потвържадава запазеното единство на древния "суперетнос" в продължение на хилядолетия. 

Всички данни, както и обективната логика ни подсказват, че това всъщност е масирано преселение на огромни поселения от древния тюркоезичен "суперетнос", предимно на носителите на Hg R1b в западна посока. Носителите на курганната култура от първите пратюркоезични заселници в Европа, или т.нар. Курганна култура I мигрират от волжките степи и Приуралието. Те се намират на по-високо културно развитие от носителите на по-късната Курганна култура II, т.е. културата от степите на Северното Причерноморие (между Долен Днепър и Кавказието), независимо, че тази култура е създадена от едни и същи генетични носители - R1b. Носителите на Курганна култура III са също мигранти от волжките степи, преминали през Северното Причерноморие и продължили настъплението си в Европа. Вероятно, в Причерноморските степи, тяхното културно развитие временно „запада”, сякаш тези масиви от хора „предчувстват”, че им предстои продължение на миграцията, което и се реализира във времето и пространството. Северното Причерноморие се оказва нещо като „междинна територия”, някакво „еволюционно депо” за съхранение на популацията, преди поредните дълги миграции в западна посока.

Както споделихме, отличаващите се с войнственост и патриархалност пратюркски номадски народи се появяват и в степите край Днепър през първата половина на 5-то хил.пр.н.е., като постепенно, още с т.нар. „Курганна култура I”, достигат дори до Централна Европа, а по-късно и до Западна. Тяхната строга социална йерархия и особено специфичния комплекс от погребални обичаи – курганите, ни дава отлична възможност да проследим придвижването им в Евразия и обсобено по време на заселването им в цялата европейска география.

От средата на 5-то хил.пр.н.е. пратюркоезичните носители на Hg R1b, придвижвайки се бързо (от един момент и с помощта на конете) и начело със своите военни елити прогонват от земите им мирните и фактически обезоръжени „палеоевропейски” земеделеци. Повечето палеовропейци (Hg I, E, J и ограничени групи от G, вече заселили се на континента) загиват или са изтласкани в недостъпни географии – високи планини (такива сред Балакните, също Алпите и т.н.), в много необитаеми дотогава пещери, Скандинавия и други отдалечени и недостатъчно усвоени от хората региони. Така около средата на 2-ро хил.пр.н.е. почти цяла Европа се тюркизира.

В отличие от мирните и уседнали примитивни земеделци на Древна Европа (носители по мъжка линия на Hg I, Е, J и G) непознаващи бойното оръжие, волжко-уралските скотоводи (Hg R1b) още през 6-то хил.пр.н.е. вече изработват огромни ножове от кремък и кости, станали „прототипи” на бъдещите мечове. 

Уйгурската линия на Hg R1b е с висока честота и съвпада с нейното разпространение в Западна Европа, особенно сред келтските племена. Това безспорно и доказва древната миграция на прото-тюрките и заселването на някои от тях в Европа именно от този географски регион на Центрлна Азия, свързан с уйгурите – динлини, т.е. с бъдещите хуни-оногури. Съответно това и доказва, че келтите са пратюрки, фрагментирали от най-западните поселения на мигриралите конни народи от курганните пратюркски култури в Източна Европа.

На Пиренейския полуостров носителите на Hg R1b1 се появяват преди 3750±380 години, като сред баските преди 3625±370 години, които са 93% носители на тази генетична линия (според Adams et al., 2008). Същите тези хора идват от Кавказието, откъдето потеглят преди около 6 хиляди години. Това е едно от „западните отражения” на миграционната география на Hg R1b от времето на „раждането” й в Южен Сибир/Алтай. В този смисъл предположението, че езикът на баските (независимо, че малциноство сред тях днес са носители и на палеоевропейската Hg I2a) е един от образците за древния език на южната „европейска” миграция на  Hg R1b, осъществена около 2000 г.пр.н.е. върху земите на съвременните Испания и Португалия, е твърде логично и вероятно напълно достоверно.

Баският език и до днес има сходна система на числителните с тази на кавказките езици. Разбира се, този език е претърпял съществени промени по пътя на дългата си миграция.

Част от хората, оставили някои от иберийските кургани и съответно носители на Hg R1b1 и протобаския (келто-италийски) сраснал се народен език, след хилядолетия ще се появят в Северна Европа, вече говорещи на някаква архаична форма на пра-пра - ИE език.  След това те продължават своята миграция към Източна Европа, достигат Урал и Централна Азия и след около две хиляди години също и до Индустан. Това би ни подсказало за една хипотеза, предполагаща възможността по този маршрут някои от пратюркоезичните носители на Hg R1b да са променили езика си и съответно много вероятно да са осъществили това чрез симбиоза с онези носители на Hg R1a1, вече придобили тази езикова промяна, преминали през Мала Азия и Балканите и насочили се на североизток. Следователно, това изобщо не е самостоятелно реализирана от тези популационни групи флектация на общия пратюркски език на „сестринските” Hg R1a1 и R1b1 (първоначално „сраснал” се пратюркски език), а наследство от земеделската среда в Анатолия, каквато е предобладаващата езикова действителност още преди това сред носителите на Hg J2. 

Допускайки възможността в районите на Северна Европа една група носители на Hg R1a1 между 4-то и 3-то хилядолетие пр.н.е. вече да говорят пра-ИЕ повлиян от агрикултурната терминология, то съответно това би предположило също и възможността при тяхната симбиоза с миграцията на група от Hg R1b от запад на изток, последната да се повлияе съответно от новата лексика, първоначално свързана със земеделието. Така части и от двете пратюркоезични линии стават и носители на архаични форми от новия за Европа език. Тази група от линия на Hg R1a1 вероятно достига до Северен Сибир и в този смисъл е неизбежно също повлияна допълнително и предварително от пратюркския език на келтите чрез симбиозата си с носителите на Hg R1b първо в географията на Северна Европа. Така този „различен език” е вариант на пра-ИЕ език, но е твърде отличаващ се от онзи, привнесен от първите мигранти от Мала Азия към Балканите между 10-8 хил.пр.н.е. В този контекст бихме могли да предположим единствено за настъпили нови флектации на езиците на групи от Hg R1a1 на Балканите и на ограничена линия от Hg R1b1, т.е. на фрагменти на курганната култура специално от Иберийския полуостров. Тоест, пра-пра-пра-ИЕ се появява сред носители на пратюркските хаплогрупи, като следствие от преки и косвени лексикални взаимодействия между носители на една линия от Hg R1a1 и носителите на Hg J/J2 в Мала Азия и Близкия Изток.

Състоянието на генетичните носители в Бронзовия век и края на курганните преселения, включително и на "траките", предполага наличие на групи и от носители на R1a. Мизите и даките са преобладаващо R1b. Първият етнофундамент на бъдещите траки - Hg R1b1a2a1a1 и R1b1a2a2 се миксира по-късно с някои племена носители и на R1a1 – миграции от север към Балканите след 1500 г.пр.н.е., което осъществява и допълнителна "генетична метисизация" по мъжка линия сред население, станало известно по-късно като "траки". В тази епоха миграцията на курганците се извършва едновременно от носителите изобщо на клас Y-ДНК R1. Връзката между трако-етруските и анатолийците (вкл. на някои кимерийци) се потвърждава преди всичко между генетичното им родство по линиите на Hg R1b.

През последната четвърт на 3-то хил.пр.н.е. практически напълно изчезва древноевропейската структура на поселенията и настъпва коренна промяна на обществено-икономическата система. Животновъдството напълно доминира над земеделието, пратюркската тенгрианска религия заменя култа към богинята майка. Някои вярвания, косвено свързани с „богинята майка" се съхраняват дълго време като фолклорно „ехо” на ограничени места, но единствено в по-високите планини на Южна Европа, където и частично се консолидират транспарантни древни поселения, просъществували самостоятелно дори до началото на новата ера, тоест, чак до римската им колонизация.

Функциите, образите и символиката на древноевропейските божества се заменят с партюркски, което е особено видно и по тяхното категорично представяне на „елементите от задгробния живот”, като това е очивдна „демонстрация”, доказваща кардинално пълната противоположност в идеологията на битието, взаимоизключващите се символически системи и ангонистичното по същество религиозно и митологично светоусещане между палеоевропейците и „курганците”. Техният сблъсък на територията на древна Европа не довежда до симбиози на двете символически системи, защото много бързо, абсолютно доминативно и трайно връх вземат тенгрианските-пратюркски елементи, докато древноевропейските религиозно-идеологичсеки символи се съхраняват единствено в някои „сектантски, невидими и подземни течения”.

Третото нашествие на пратюрките от Курганната култура се доказва по хилядите могили в съвременните Румъния, България, Югославия (Южнен Банат) и Източна Унгария, които от своя страна са напълно идентични с „късно-ямните” погребения в басейна на Долен Днепър/Бористен (бъдещите земи на „царските скити”, носители предимно на Hg R1b), Долен Дон и Долна Волга (т.е. земите на бъдещите скито-булгари/сармато-булгари – носители на Hg R1b и G2). Освен погребения на военни елити, телата са  посипани с прах с цвят „охра”, което е поредното абсолютно доказателство за пратюркската курганна погребална традиция (няма друга подобна практика в историята), разпространена от Британия до река Лена.

Между  2500-2100 г. пр.н.е. разпространилата се върху география между Централна Европа, Британските острови и Иберийския полуостров пратюркска култура на Камбановидните чаши (Hg R1b) е очевиден пример за сливането между  ямните и вучедолските традиции. Началото на този процес започва след нахлуването на носителите на Ямната култура сред ареала на Вучедолската около 2500 г.пр.н.е. Създадена от подвижни племена, вече масирано използващи конете, носителите на тази култура погребват покойниците си в еднотипни на "ямните" кургани. Новата култура (благодарение на доместикацията и широкото използване на конете) се разпространява изключително бързо в цяла Еврапа. Създателите й са преки потомци на културите от Северното Причерноморие, които мигрират в западна посока, включително до географии от Британските острови и Пиренеите. Тази култура е особено типична за третата миграционна вълна на пратюрките от Hg R1b1.

(следва продължение)