Страници

сряда, 22 юни 2016 г.

География, геногеография и ДНК-генеалогия на политоним скити – IV


Мултидисциплинарен анализ с херменевтика

Според Херодот скитите са живели в Азия през един сравнително дълъг период. Когато масагетите ги изтласкват (масагетите са основната племенна група на саките, а следователно родствени на скитите), те се придвижват на запад и се настаняват край кимерийците (също група от саките). Многобройните саки (бъдещите скити според гръцките източници) притискат заселилите се по-рано в Европа кимерийци, които изоставят земите си в Северното Причерноморие, а по-късно се изселват и от Мала Азия (Херодот, 4, 11). Въпреки изоставянето на земите, някои топоними са съхранени през вековете, като например провинция Кимерия, както и т.нар. Кимерийски Боспор. Известно е също, че скитите в преследването на кимерийците се заблуждават и нахлуват в земите на мидяните (Херодот, 4, 12).

Заради унищожаването на държавата на мидяните, персите обявяват война на скитите през 512 г. пр. н.е. Херодот описва подробно някои епизоди от войната, от което става ясно, че скитите водят успешни военни действия и против персите.

Херодот дава няколко версии за произхода на скитите.

Около хиляда години преди атаката на Дарий, т.е. приблизително през 1500 г. пр. н.е., първият жител на "необитаемата" страна в Северното Причерноморие бил Targitai. Родителите му били бог Зевс (Юпитер) и дъщерята на река Borysthenes (дн. Днепър). 

Taргитай имал трима синове: Lipoksai, Arpoksai и Koloksai. От Lipoksai произлизат скитските племена Auhats, от Arpoksai - племената Katiars и Traspes (известено още като Traspians) и от Koloksai - племето Paralates.  Всички племена заедно се наричат Scoloti, т.е. царски скити (Херодот, 4, 6)

Според втората версия, скитите са живели в страна с постоянно лошо времеи студ.

Херодот отбелязва, че зад реката Танаис (съвр. река Дон) не са скитски територии, а на sauromats. До Sauromats са Budins, които живеят сред гъсти гори (Херодот, 4, 21).  Херодот изброява на изток и на север следните скитските племена: tissagets, lirks и argippeis.   Зад аrgippeis са issedons, а на север от issedons са arimaspes (еднооките), което име в логичен превод е по-скоро "хора с полузатворени очи", т.е най-вероятно представители на "монголоидни" племена. (Херодот, 4, 21-27).

Общото наименование skythy в 3-ти век пр. н. е. постепенно се заменя с екзоетнонима сармати, което исторически достига до името sauromat

Мигрирайки от Алтай/Южен Сибир в западна география, преминавайки през Иранското плато, Месопотамия, Източна Анатолия и Кавказ, постепенно заселвайки се предимно в степите на Източна Европа, саките развиват нова културна среда – „скитската”.

Саките съхраняват своите самоопределящи ги етноними, докато производните им скити формират нови в съответно новата географска среда. Произлезлите също от саките кимерийци не развиват свои ендоними. Сред саките се запазва и вероятно най-важния етноним -маскути/масгути”, който гърците популяризират в историята като „масагети, а понякога и като „гети” в географията на Балканите.

Припокриването в географски аспект на първия и основен политоним скити в субполитоним царски скитисколоти в конвертация със субполитоним „отвъдморски саки” визира политическата терминологична еклектика, свързна основно с географски ареали и предимно доминирани от масагетите. Персите не правят „етническа разлика” между скити и саки, а ги описват като единен племенен масив. Например саките от Северното Причерноморие персите наричат „отвъдморски саки (saka paradraya) и именно те станали по-късно известни като „царски скити”, покрай гръцкото им наименование skoloti

Географският регион на „царските скитие от Каспийско море до делтата на река Дунав, но не всички от племената са сколоти. Според Херодот в тази обширна география живеят различни племена на скитите, включително скитите-орачи и скитите-фермери (т.е. ураксиалани – роксолани), царските скити, сред които би следвало да се също taures и melanhlenes. Следователно, напълно логично според географията и епохатацарските скити”, както също така taures и melanhlens, но разбира се преди всичко маскутите, би следвало на един по-късен времеви етап да форматират прослойката, известна като сармати

Третата област на заселване на скитите е Близкия изток, където според гръцки източници скитите проникнали покрай преследването на сimmerians. В тези сведения имаме определени неясноти, тъй като гръцките източници ни описавт само един период, ориентировъчно започнал през 8/7-ми век пр.н.е., но трябва да си припомним сведенията на Юстиниан, който пише, че скитите са по-древни и от египтяните.

Отново лингвистичното наблюдение перфектно корелира с генетичното проследяване на една миграция на Hg Y-ДНК R1a1 (по-точно на една ограничена и изолирана от Централна Азия група нейни носители) първоначално навлязла в Европа от Централна Азия и по-късно потеглила от Централна Европа (4300 г. пр.н.е.) обратно към Централна Азия.  Една  линия от същата група се заселва в северната география на Индийския субконтинент (между 2000-1500 г. пр.н.е. или приблизително около 1750 г.пр.н.е.).

Корелацията и конвертацията е очевидна и чрез археологическото проследяване на културите на аграрното население на Централна и Източна Европа в периода от 4300 г. пр.н.е. до 2000/1600 г. пр. н.е.
Възможността по същото това време част от носителите на Hg Y-ДНК R1a1 да са преминали източноевропейските степи (т.нар. днес Руска равнина) достигайки до Южен Урал и Южен Сибир примерно около 2000 г.пр.н.е. и основавайки култура Андроново би била абсолютна фантастика, ако тези хора не са били тюркоезични.

Европейската география и езици носят и до днес огромно количество тюркизми. Докато някои от древните тюркизми може да се свържат със скити или кимерийци, то тези сред фризите или сред вулгарния латински, сред изобщо романските езици, но също и сред немски и английски езици, са безспорно свързани с миграциите на курганните култури и Нg Y-ДНК R1b. Именно в западноевропейските езици не се откриват никакви иранизми, но присъствието на тюркизми е в изобилие. Същото важи и в други области на обширните територии на Евразия далеч преди „скитския период”, където е очевидна липсата на ирански или санскритски езиков субстрат.

Великият географ Дионисий Периегет (Dionysius Periegetes) в „Ръководството по география” и конкретно в карта от 124 г. - „Orbis terrae” ни предоставя едно изображение, сред което се забелязват евро-кавказките хуни (уни), каспии, масагети (на отсрещния бряг на Итил/Волга „срещу” хуните), саки, алани, скити, хиркани, сармати, таури и т.н. Край Северозападното крайбрежие на Каспийско море са отбелязани скитите, uns, сaspians, албанците и кaduses.


За да изясним скитската генетика и произлезлите „частично” от скитите съвременни народи, би следвало отново да се върнем в дълбините на еволюцията и да проследим някои генетични миграции върху палеогеографския ландшафт.

Миграциите на Hg R1a са по-древни в Европа, докато миграциите на Hg R1b са по-древни в Азия, което обяснява и по-дълго съхраненото тюркоезичие на последната (това по същество не променя факта, че и двете Hg са алтайски и първоначално пратюркоезични, а наред с това по онова време не съществуват условно два континента, а Евразия).

Разглеждайки генетичният ландшафт на саките, то очевидно преди 4500-4000 години би трябвало някак си просто фантастично да изчезне Hg R1a1 от Европа, точно така, както и преди това още по-фантастично да се появи. Напълно логично, Европа става тюркоезична с масираното заселване на носителите на Hg R1b (начало на 2-ро хил. пр.н.е.) и този процес продължава до средата на 1-во хил.пр.н.е. със заселването на групи от R1a1, вече флектирали своя древен аглутинативен език, като именно тези групи разпространяват земеделската агрикултурна терминология на континента. Така постепенно пратюркските деалекти придобиват флективни форми, което по-късно е "определено" като начало на индоеврепейските езици.  

Тюркоезичието на носителите на Hg R1b се базира освен на носителството от същите хора на курганната култура, която е безспорно  пратюркска и алтайска, но също и на един много „силен” аргумент – твърде ясно изразения езиков субстрат именно в географията на миграциите на Hg R1b, както и особено в Европа, където отдавна е доказано, че тюркския езиков субстрат е изключително добре представен във всички индо-европейски езици от най-дълбока древност. Подобен субстрат се открива и при анализите на всички текстове от древните автори. Ако тези основни положения са неверни или преувеличени, то друг аргумент за тюркскоезичността на Hg R1b е фактът, че много дори и от  съвременните тюркски народи са с изразено носителство на Hg R1b, както и на другата пратюркезична Hg R1a. Именно наличието на огромно количество тюркизми в европейските езици още от дълбока древност доказва, че първия език разпространен върху по-голямата част на Европа е бил именно прото-тюркския, чиито носители са курганните народи от Hg R1b.
Саките и съответно скитите са носители основно на
R1b и R1a.