Тенгри (Тангра) в географията на булгарските (болгарски, български) народи - I

Нека започнем темата с вероятно първия известен от записаните варианти на думата „бог”, която същевременно няма теонимен смисъл и значение. Безспорно, тази дума е шумерската „дингир” и поне засега не е известна по-древна.

DINGIR (diηir, digir) с изобразителен знак-символ "звезда ~ небе ~ бог" е шумерската дума, означаваща „бог”, но без теонимен смисъл и значение.

Думата "дингир" има значението „повелител, владетел на народа” - от "повелител” (дин) и „народ” (гир) и така става предвестник на много подобни наименования, включително на „тенгри-хан” – „бог-владетел”. От шумерската дума „гир” – „народ”, произлиза по-късната „гур”, навлязла в тюркските и иранските езици.

Да проселдим сега развитието на „дингир”.

Древнотюркската дума täηri  - "бог, божество, небе".

Хакаската дума tugir  - "небе".

Алтайската дума ten_geri  - "небе, бог".

Якутската дума tan_gara -  "небе, бог".

Казахските думи en_gir, и ten_geri  -"бог" или zen_gir - "грамаден, висок, височайши" (първоначалното *d ~ δ в аблаут закономерно дава d, t и z).

Уйгурската дума ten_gri - "бог".

Чувашката дума от огур-прабулгарската група turæ - "бог, божество".

Монголската дума tæn_gær - "небе".

Тази дума се открива в още десетки езици, включително и в японския – тенцир и има същото значение

Очевидно е, че Дингир при древните пратюрки се трансформира в Танри (Танръ) - täηri , а при съвременните огур-тюрки в лицето на чувашите (част от етноноосферата на волжките българи) запазили и до днес своя най-древен булгарски език, се превръща в Тура/Тара – Тuræ. Сред постатиловите хуно-булгари е Танрог/Танриг (последното изписано ясно върху блюдото на Денгезих, по-голям брат на Ирник/Ернак), което се трансформира до „Тангра” в Дунавска България.

Наред с това и формата „тенгри-хан” има същото теминологично-смислово значение, каквото и в Шумер – „бог владетел, повелител”.

Чувашката дума tără  - "връх" навлиза в латинския език като torus – "връх".

Сред шумерите дингир има същата идеограма, с която се обозначават асирийските и урартските богове.

За да проследим развитието на думата дингир до тангра и т.н. (т.е. - „бог”), би трябвало да се върнем назад в древността и съответно да установим за кои народи тази дума означава „бог” или „върховно божество, върховен повелител”.

В лувийските надписи от 9-ти в.пр.н.е. божеството Ати Купапа е изписано в релеф с изображението на Тархунт - Тешуб, Тешшуб (на хуритски език - Tessob, Tessub, на урартски - Teiseba). Това е хуритския бог на бурята, бог „гръмовержец”, прототип на бъдещия гръцки Зевс, подобно на Кибела, която е прототип на бъдещата Артемида.

Почитан в Мала Азия, Тешуб е еманация на  хатския бог Тару. 

Хетските и лувийските варианти на името са Тешуба —Тархун (Тархунт, Тархувант, Тархунта), като последният е сравняван с древнегерманският Тор, келтският Таранис и карело-финският Таара, етруският Тин. Всички те, заедно с Тура, Тангра, Тенгри са очевидно с етимология от оригинално-шумерския вариант – Дингир и по смисъл и съдържание са свързани с небето.

Урарто-хуритската митология е еманация на шумерската.

Богът е Онзи, сътворил Небето и Земята. Тенгри хан (бог-повелител, бог-владетел). Но това е „бог” без теоним.

 „Името” на този „бог” се появява сред полинезийците под формата на Тангароа. Сред китайците като Тян (t`ien), а сред средиземноморските еламити е Тир. Всички тези имена имат етимология от дингир/тингир – т.е. от думата, означаваща „бог, божество”.

Богът на небето и гръмотевиците сред древногерманите е Тонор, при готите – Донар, а сред франките и по-късно сред французите – Тоннере.

Това име е свързано единствено и без изключение с небето – „божественото небе, синьото небе, небето-владетел...” и по същество не е теоним. Няма подобен пример в историята, когато от едно древно име произлизат и се конвертират взаимно десетки негови варианти с очевидна етимология и принципно едно и също значение.

На много езици именно корена-основа тан/таñ/тон/тин/тен/теñ (дон/дин/ден/деñ) още от древността означава „звук, грохот”, като се свързва с гръмотевиците и съответно с небето.

Например, в древнетюркския език тан/таñ означава „гърми”, „грохот”, а даñ – звукоподражание на грохот с „ехо, тътени”. Етруският Тин – „бог на небето” има същото значение – гръм, грохот. Тин на чувашки е гръм, но без дъжд. На китайски тан/тян – звук, грохот. Германският доннар – грохот, гръм, също доннер – гръм. Абсолютно същото значение има и френския тоннере – гръм. Скандинавският тонар – звук, грохот, гръм. Интересно е, че в афразийските езици (напр. кушит, сомали и т.н.) думата тун е грохот, тътен, а тунту – „барабан”. Очевидна заемка от дингир е и дравидската дума дангурави – „барабан”, което напълно кореспондира с алтайската тангур/дунгур и бурятската тенгер – шамански бубен. Наред с това в удмуртския език донгъйр е грохот. Очевидно е, че тези думи имат корен тан/таñ/тон/тян/теñ(дон/дин/ден) и се образуват на основата на звукоподражанието свързано с гръм, гръмотевица и имат директно отношение към небето, небесния бог и изобщо към бог.

Шумерският божествен пантеон е в основата на божествените пантеони на много евразийски народи, но има връзка и с някои африкански.

Фактът, че в Дунавска България изобщо е открит надпис „тангра” (в гръцка графика “таггра”) е всъщност изумителен, защото думата „бог” или в този вариант „небесния бог” по принцип изключително рядко се изписва. Именно уникалното откритие изобщо на надпис на древната дума „бог” извън руническа или клинописна форма доказва повече от убедително религиозните култове и на дунавските булгари (болгари, българи) в дохристиянската епоха.

Тук вероятно е мястото да споделим още няколко думи за Тангра. По смисъл и съдържание на древните универсални религиозни култове, „тангра” при булгарите (болгарите, българите) е думата, която означава „бог”, т.е. „тангра” (подобно на дингир, тенгри, тара/танръ и т.н. = бог) и следователно няма теонимно значение.

В кавказския хуно-булгарски пантеон се забелязва ясно родство с древнотюркската митология. Очевидни са синхронни процеси, които се реализират както на изток до Монголия, така и на запад до Балканите и особено през 7-ми и 8-ми век.

Напълно идентични са митологията, обредите, култовете и дори суеверията между тюрко-огузките племена от Централна Азия и хуно-булгарите от Северен Кавказ. Неизбежно тази общност, включваща оногури/утигури и през последната четвърт на 7-ми век предвождана от Аспарух разпространява тези култове сред дунавските българи след преселението на утигурските Орди и конкретно култовете към тангра (вече придобило и значението на Тангра-хан, Тенгри-хан – „бог владетел”).

Всички древни имена, визиращи бог са свързани със соларната и небесната митология. Това се отнася и до древнотюркския „бог на небето” Тенгре/Тенгери/Теñри/Танри. Сред хуните този „бог” е характерен във формата tha-riәj. Същата форма представлява  Тенгер, Тенгри, Тенгере и Танара в монголския и тунгусо-манджурския пантеон.

(Следва продължение към част II)