Палеогеография, епигенетика и геногеография на квазиетноним арийци (ариани, индоарии) - I

Съществуват обективно-логични предположения, че „арийците” са носители на една от многото разселили се в географията групи от линии на Hg Y-ДНК R1a1 и представляват кандидати както за едни от първите индоевропейци, така и за фундамент на бъдещите руски славяноезични хора (тази генетична линия обаче е била „изначално” пратюркоезична и формирана в Южен Сибир/Алтай).

Често „арийците” се свързват и с пратюркската култура Андроново и някои от миграциите от тази култура към северните региони на Индийския субконтинент.

Терминът „ариец” в нито един индийски текст не изразява каквато и да било расова конотация, нито дори и минимална презумпция за фиксиране върху етничност.

Да проследим сега най-вероятните пътища на древните миграции свързани с темата и кои хора в съответно кои географии са създавали култури, пряко или косвено свързани с култура Андроново.

От сведенията на Сима Цян (Sima Qian) в неговите "Исторически записки" и на основание данни от древнокитайски източници написани върху камъни, кости и китайска тръстика, започвайки още от 2205 г.пр.н.е., някои изследователи стигат до заключението, че на западната и северозападната граница на Северното царство  "Шя" (Xia династия) живеят народите "ху" или "хулу". Вероятно първи такъв изследовател е Бичурин, описал тези наблюдения още през 1950 г.

Според известния „китаевед” проф. А.Ходжаев, племето "ху" според своето географско расположение се дели на западни и източни „ху”. В по-късните китайски източници, екзоетноним "ху" става "дунгху" („източни ху”). Всъщност, този термин е праимето на тунгусите. Западното крило на "ху" от своя страна се разделя на две основни племена, по типично хунска традиция. Едното е "рунг", а другото - "ди". От своя страна „ди” се разделя на „чи ди” – „червените ди”, „белите ди” – „бай ди” и „големите ди” – „жонг ди”. Племето "Рунг" също се дели на западни рунг - "ши рунг", на планински рунг - "шан рунг" и на горски рунг - "линг рунг".

Във втора част на "Антология на хуните" от общата история на династия Хан е написано, че "на юг съществува великия Хан, на север от него има силния Ху". Вероятно под „силния Ху” се фиксират "хунну". Известният изследовател Чженг Шюан (Zhang Shuang) и специалист по „Източни Ху” пише, че "ху” са реалните сюнну (Xsiung-nu), т.е. "хунну" (вж. Голям речник на китайските йероглифи, III, 1987 г., стр. 2057).

Следователно, изводите от записките "ши" от държавата в Северен Китай "Шя" (Xia Dynasty, 2205-1766), "Шонг" (Shang Dynasty, 1766-1122) и "Чжоу" (Zhou Dynasty, 1122-771) описани през втората половина на III-то и през цялото II-ро хил.пр.н.е. под наименованията "ху", "ди", "хун" и "тиек" съществуват пратюркоезични племена.

Можем да направим и някои допълнителни изводи, след напълно очевидно-фиксираните в древнокитайските източници етноними "ху", "ди", "гуйфанг", "туфанг", "рунг", "хун" и "чиле" (Теле, Дулу), че те представялват пратюркски етноними, а едновременно и всички те са били носители и на култура Андроново, то съответно безспорно и същата култура произлиза от култура Афанасиево и следователно преди това се явява като миграция на изток от курганните пратюркски култури в Източна Европа, като например Средностоговска, Ямна и т.н. Именно от тези андроновски общини през 2-ро хил. пр.н.е. излизат и т.н. от индийците „ария” – от дравид. – „чужденци”, т.е. „дошлите, чуждите”, станали известни и като „арийци”.
Следователно е напълно очевидно, че които и каквито да са тези „арийци-андроновци”, те произлизат именно от тюркските скотовъдни племена, поради простата причина, че „чужденците” са описани много добре в сведенията от Северна Индия, като скотовъдци-номади.

Много забележителни са фактите, свързани с липсата на курганни погребения в Северна Индия, което допълнително опровергава индоевропейската идея за „курганната култура”. В този смисъл, тези пратюрки не доразвиват древните курганни практики в една твърде чужда и определено гъсто населена география, където не съумяват да реализират самобитна среда.

Доместикацията на конете се осъществява първо в Приуралието преди около 7000 години, а първата терминология е от региона на Северозападен Казахстан и се датира на около 5500 г., следователно далеч преди появата на каквито и да било индоевропейци, било те и „арийци”. Ние твърде трудно бихме определили хора, които далеч още не са и чули за Индия, че са „индоевропейци”. Миграцията от Андроново към Индустан е между 1800-1700 г.пр.н.е. Миграцията от Северна Индия към Иранското плато започва около 1200 г.пр.н.е., тоест, появяват се индоиранците.

Идеята, че култура Андроново принадлежи на тюркоезичен етнос е споделена от Черников (1957), Аманжулов (1971, 1975 и 1980). През последните десетилетия, видни изследователи, като Аскаров (1996, 2001, 2002, 2004), Ходжаев (2003), Исхаков (2003) и много други, изказват подобно мнение.

Култура Kaрасук се отличава от кипчакските типични курганни погребения по каменната облицовка и с правоъгълна ограда от каменни плочи, заложени вертикално в земята. Антропологически, хората от Kaрасук са типични „андроновци”, т.е, южносибирски тип със стабилен елемент от кавказоиден фенотип. Следователно, кавказоидните хора си взаимодействат с народите далеч на изток, особено и в културно отношение. Много съществено е, че от хората носители на култура Карасук произлизат тамгите, а те са уникално тюркско творение. От тази култура произлиза и първата технология за доенето на едър рогат добитък. Освен това, Карасук е между скитската култура на запад и географията на Минусинск и хунските култури на изток. Най-вероятно Карасукската култура е „свързващото звено” между Афанасиево и производната й култура Андроново.

Тези хора навлизат в Индустан, остават около 3-4 века и "излизат", наречени "ари" от дравидите.

Оказва се, че набедените за „арийци” са преди всичко потомци на динлините, държавотворното ядро на бъдещите Хунну, които не са "типични" представители на курганната култура, но по всички характеристики са доминиращи елити и именно поради това успяват да подчинят Северен Индустан. Динлините са фундамент от един формат на прабулгарите-хуни.

През 60-те години на 20-ти век сред археолозите и някои лингвисти се формира поредната напълно погрешна хипотеза за разселването на индоиранците през втората половина на 2-ро хил. пр.н.е. в степите на изток от Волга и наивно (поради непознаване на географията и, разбира се, на генетиката и лингивистиката) конвертират тези хора с носителите на култура Андроново. Как няколко века преди миграцията да достигне до Индия и след това до Иранското плато е възможно да съществуват „индоиранци”? Съгласно тази хипотеза, носителите на Абашевската и Палтавкинската култури се появяват сред басейна на Волга и асимилират местните племена, които и до днес остават напълно неуточнени. Внушението е, че в резултат на това и под влиянието на «нови субстрати» от „долна” Волга до югоизточното Задуралие се образуват „нови археологически комплекси”, един от които се явява т.нар. „Новокумакски” комплекс на култура Андроново. В случая е съществено да отбележим, че погребалната практика в „новокумакския етап” е напълно идентична с андроновската – във всички случаи заможните членове на обществото са придружени от конете, биковете и понякога от овните си към „отвъдното”, което е напълно доказан хилядолетен пратюркски обичай. В своя класически труд «Индоевропейски език и индоевропейци» (1984) авторите Т. В. Гамкрелидзе и В. В. Иванов, определят времето на разпада праезика «не по-късно от 4-то хил. пр.н.е.”, което съвпада именно с разпада на пратюрксия език и излизането от него на двата основни клона – огурски и огузки. Страбон: „...Както впрочем и останалите ирански народи: перси, мидийци, бактрийци и согдийци се отнасят към арианите и се ползват от почти един и същ език...”. Очевидно Страбон е "пропуснал" да фиксира скитите и сарматите към иранците и „арианите”, което никак не е случайно, защото те са говорели на пратюркски езици и "бащата" на географията отлично е знаел това. Дори от това изречение на Страбон става ясно, че скитите и сарматите не са говорели на ирански езици. Това също и означава, че пратюрките са много вероятно именно "праариите”, защото Страбон няма предвид индийския термин за „чужденец”, а като географ фиксира съответно и географското положение на народите. В случая терминът „арии” е най-обикновена транслация на „исторично ехо” и нищо повече от това. Друго предположение би било това, че скитите и сарматите не са „арии”, което обезсмисля изобщо както географията на "ариите", така и генетиката им. Самото слово Iran е резултат от развитието на думата „ариана” на новоперсийски език, което означава «арийска, страна на ариите».  Това изобщо нищо не ни подсказва, защото и Франция е страна на германите-франки, но французите говорят на романски език. Вероятно нещо подобно е имал предвид и Страбон. Но, ако скитите и сарматите са арии, то следователно ариите са били неизбежно пратюрки. Тези три имена – "арии, ариани, ари" са с различна етимология, но същевременно и очевидно са сходни наименования и съответно са за три различни племенни групи. Арии от Мала Азия – носители на пра-ИЕ език от род Hg J2, арийци от Индия – наследници на алтайски динлини от R1a и арии (ари/ура) – тюрко-саки – R1b. Всъщност, реалният термин „ari” няма никакво отношение към нито една конкретна миграция към Индийския субконтинент, защото произходът му е свързан единствоно с кратката думичка  „аг'”, с която във ведическата епоха се определя по принцип всеки „чужденец, пришълец”. Съответно и чрез думата агуа (арий) се има предвид „гостоприемен”, а по-рядко и като „човек с благороден произход”.  В значението „гостоприемен”  думата често се среща в почти всички писменни паметници на древна Индия и нямат никакво отношение към пра-ИЕ или ИЕ езици, защото в повечето случаи индийците са употребявали тези термини по отношение на китайците (!). «Аря» (арий) се използва като противоположност на „дася” (dasa) – „чужд”, „враг”, също и за „благороден”. В този контекст, „благороден” означава и „свободен”. „Арийците” наричали себе си „представители на знатен род и племе”, което ни подсказва, че те най-вероятно са били група от динлините (представители от гаоче, дулатите – бъдещите Дулуси/Дуло). Следователно, те не са конкретно племе или народност, а обществена прослойка. Тоест, терминът  едновременно може да бъде както „враг”, така и „блогородно-гостоприемен”. Как бихме определили тези хора за "индоиранци", когато клутура Андроново е производна на Афанасиево и е създадена поне 2000 години преди миграцията им в Северна Индия и 2300 години преди следващата им миграция към Иранското плато? Да определим дадени хора за индоиранци, далеч преди да стигнат до Индия и Иранското плато е твърде наивна идея. Култура Афанасиево пък е производна култура на Средностоговската култура – предимно от тюрко-алтайци и носители на Y-ДНК R1b. Освен чрез очевидно неоспоримите генетични данни, този факт се доказва и според датировките на курганите и "асортиментите" им. В дравидските текстове няма сведения за "конни народи" и дори за отделни "конници", а за хора "ари/аря", т.е. - "чужденците". Но още по-забележително е, че в тези текстове като "арии" се фиксират предимно китайците (вж. Ману Смрити/Manu Smrti). Изобщо, терминологията на коневъдството е изцяло пратюркска и няма нищо "индоиранско" в нея, с изключение на някои по-късни термини за колесниците. Все пак, тази терминология е твърде късна, т.е. не по-рано от 1100-900 г.пр.н.е. и се „разминава” с миграцията на „арийците” с повече от половин хилядолетие. Распространение на Hg Y-ДНК R1a: Руснаци - 48% Поляци - 56% Украинци - 54% Белоруси - 51% Чехи - 34% Киргизи - 63% Шорци - 56% Алтайци - 54% Чуваши - 31,5% Таджики - 53% Панджабци - 54% (Пакистан-Индия) В Индия като цяло сред мъжкото население - 30%  R1a1-Z93 е една от преобладавашите Hg по мъжка линия в Аркаим. Доказано е, че Z93 е характер за някои пратюркски популации. Индийските текстове също така не фиксират наименованието „арийци” в лингвистически смисъл. Акцентите в тези текстове свързани с аря и арии са единствено в контекст на различната култура.  Следователно, не езикът определя този термин, а още по-малко някакъв конкретно фиксиран етнос, стига да не приемем, че именно китайците са "оригиналните арийци”. Много съществено сведение е това, че именно южноиндийските владетели наричат себе си „арийци и арийски”, докато заселването на „ариите” е в Северен Индустан. Южноиндийските пътешественици и изследователи, пренесли изобщо индийската цивилизация в цяла Югоизточна Азия, също се самоопределят за „арийци”, което е в пълна противоположност на твърденията на някои „учени”, че митологичните арии са подчинили конкретно Северния Индийски субконтинент (!). Наред с това, отсъстват каквито и да било антропологически "различия" между народите, говорещи северните и южните индийски езици. В този смисъл е наистина непонятно (днес дори и смешно), защо някои лингвисти през 19-ти век настояват, че терминът “арийски” е патент единствено за езиците от Северна Индия.  Културите от Севера и Юга на Индия са едни и същи (фактически са една обща култура), с изключение на някои незначителни различия единствено в правилата на родството, което няма никакво отношение към език или етнос. (следва продължение)