Защо булгарите (болгарите, българите) не са от ирански произход?

География, палеогеография, геногеография, ДНК-генеалогия и антропология в мултидисциплинарен анализ

I.

Да започнем нашето изследване с някои сведения от великите древни медици и географи. Хипократ в своя известен труд “De Aeris, Aquis et Locu”, кн. IV., както и Страбон отбелязват странната скитска практика на изкуствена деформация на черепа. Тази практика е добре документирана също сред сарматите (десетки племена под общ политоним), както и особено при хуните и по-конкретно сред хуните-оногури.

Оногури - он-оки, т.е. десет стрели или огура/общини, известни и като утигури – противоположен, обратен улус/земя на кутригурите. Тези утигури са участвали масирано и сред предвожданите от Аспарух  миграции към Балканите.

Следите от специфичната практика на изкуствена деформация на черепите са описани и за географията на Централна и Източна  Европа, която Птолемей нарича "Сарматия" и географски онаседила част от Западна Скития. "Смитсоновия отчет" (“Smithsonian Report”) през 1859 г. публикува статия на проф. А. Рециус (A.Retzius) в която се описва, че обичаят на изкуствена деформация на черепа до неотдавна е съществувал в Южна Франция (т.е. в земите на древните бургундски номади, преки потомци на атиловите хуни, съчинили „Песен за нибелунгите”) и в някои райони на Анадола. Този обичай е описан сред кушани, хуни, авари, кангари, особено силно е изразен при булгар-оногур (утигури), чиито масови гробници в съвременна България доказват, както споделихме, преобладаващо изкуствена деформация на черепа.

Въстановка на черепи от български погребения, където е очевидна изкуствената деформация.

Същите или подобни деформации на черепа са известни сред пратюрките, тюрките и изобщо тюркоезичните народи, но предимно сред онези от тях, носители на генетични линии от Hg Y-ДНК R1b и много по-ограничено на Hg Y-ДНК R1a. Забележително е, че този обичай се наблюдава и сред носителите на Hg R1b дори и в Египет. 

Сред аспаруховите българи хаплогрупа R1b е представена предимно по линия R1b1b1 (М73) и R1b1b2 (M269).

Този обичай обаче никога и никъде не е документиран сред  индоиранските народи. Няма нито едно сведение за това – писмено или устно, няма дори и спомен за подобна практика. Показателно е, че в голямата "Иранска Енциклопедия" (“Encyclopedia Iranica”, 1983 г.) категорично се заявява, че „иранските народи никога не са практикували изкуствена деформация на черепа”. Дори само това напълно очевидно доказателство, изразено от официалната иранска наука, решително и безспорно отхвърля „иранската хипотеза за българския произход”. Обичаят на изкуствената деформация на черепа е много древен и е отбелязан дори върху неандерталски черепи, но никога не е практикуван от индоиранските, иранските или ираноезичните племена, т.е. от „индоариите-иранци” и техните родствени народи.

Самата практика за деформация на черепа става очевидно  разпространена традиция сред народите, заели в древността една обширна география в Евразия, но също и в Египет, или предимно сред пратюркските/пратюркоезичните народи и още по-конкретно и най-масово сред носителите сред тях на Hg R1b.

Следователно, самите иранци твърдят, че никога не са практикували подобна традиция, а някои български изследователи настояват, че българите били от ирански произход, независимо от масовите доказателства за изкуствена деформация на черепите, открити както в Дунавска България, така и в Северното Причерноморие – една география, пряко свързана с българите в епохата до Аспарух. Възниква въпросът: Българските „изследователи” ли са прави или самите ирански учени, писали голямата иранска енциклопедия?

Типичната деформация на черепите сред племената от утигурите (сабири и оногури/оногундури – десет огура/племена) предполага културно различие от кутригурите (от огур-тюрк. ез. – «токургур” – девет огура/племена). Заедно с това и генетичната принадлежност на утигурите е предимно към Hg R1b и ограничено към R1a, докато при кутригурите е обратно – преобладаващо R1a и по-ограничено R1b. Това е логична препратка и към генетиката от географията на динлините/динлинг от Алтай, към географията на източните скити - саките, на уйгурите, ас-тохарите, усуните, траките и т.н., която изначално съвпада с тази на утигурите по линия на R1b, формирана в Южен Сибир/Алтай.

Терминът „дур/гур” – народ/племе има най-древна етимология от шумерската дума „гир” = народ. Шумерите са говорели на аглутинативен език, като много от запазените думи отговарят на съвременни тюркски.

Очевидно в географски и генетичен план конкретно прабулгарите утигури (основно оногури/оногундури), заселили и Балканите в един период между края на 5-ти и края на 7-ми век, са изначално пратюрки и нямат нищо общо с иранските народи, но също този факт директно ги свързва с генетичните ландшафтни ареали на Тарим и Минусинската котловина. Самият Аспарух е владетел на оногурите (оногундури). Баща му Кубрат също е определен като „владетел на оногундурите” от много летописци и свидетели на епохата.

Всичко това дотук доказва допълнително от своя страна, че хуните на Атила и преди всичко основното им ядро, както съответно и бъдещите постатилови хуни (преврънали се в западните племена на „булгар” след средата на 5-ти век, под формата на „кутригури” – токургур – девет племена) са и основните носители на линиите на Hg R1a (ограничено R1b) и конкретно в географията на Източна Европа през 4/5-ти век, което и днес е ясно изразено върху геногеографската карта и разделя на две силно разграничени зони носителите на R1b.

Изследователите на фенотиповете в курганните погребения в цяла Евразия, също и тези от Източна и Югоизточна Европа доказват, че се открива монголоидна примес още от времето на неолита. Нито „арийските”, нито индоарийските/индоиранските,  индийските, персийските (както изобщо ираноезични изследователи и източници) никога не са споменавали или описвали за каквато и да било примес от монголоидност в техните фенотипи. В допълнение, техните семейни традиции винаги са забранявали подобно смесване между расите, както и изобщо монголоидните черти сред населението. Тези древни културни забрани и ограничения са се спазвали стриктно  хилядолетия. Днес това се потвърждава и от генетичните изследвания. Дори епохата на „Чингизидска Персия” не е оставила смесване на фенотипи, не е оставила също така дори минимални генетически доказателства за подобно явление.

Идентично е положението и в Индия от епохата на тюркоезичните средновековни Велики моголи – не е оставен никакъв генетичен отпечатък върху индийското население. Следователно, древните традиции са се спазвали категорично включително и през цялото Средновековие, а в някои региони и до днес. Но сред булгарите се забелязва широко рапространена монголоидност в погребалните комплекси, при това не само в Дунавска България, но и в Северното Причерноморие, Поволжието, Кавказието и т.н. Дори известната реконструкция на черепа на Мостич (също и други) показва типични моголоидни черти, характерни за някои народи от племенното обединение Хунну. 

Ичиргу боил (чъргубиля) Мостич, вътрешен министър при Симеон I. Ичиргу на тюркски означава „вътрешен”. Откритите твърде много сред прабулгарските погребения очевидни метисизации на фенотипите е едно от безспорните доказателства за липсата на пряка приемственост между балканските траки и заселилите са в тези земи българи/булгари. Независимо от това, генетиката им съвпада по линии на изначално централноазитската R1b, както и някои древни общи традиции и генни характеристики, включително употребата на кумис и лактозната търпимост.

Много показателно е и това, че никакво сходство с кавказоидно-монголоидните наследници от курганните погребения в култура Андроново не се откриват в брахманската каста в Индия. Това напълно опровергава и широко лансираната идея, че „ариите” от Андроново са „управлявали” Северна Индия или са се „смесили” с управлавящата каста, ставайки по-късно „арийци”. За разлика от това, в много от булгарските кургани и особено в тези от Балканите и Северното Причерноморие се откриват типични признаци на метисизация, което отново потвърждава не-иранския произход на булгарите/българите.

Рисунка на Атила според описанията на очевидеца и негов приятел Приск Панийски. Някои изследователи твърдят, че най-вероятно Атила е прадядо 9-то поколение на Аспарух. Засега напълно сигурно е това, че този фенотип е характерен за онези народи (или за тяхната аристокрация), организирали ядрото на европейската хунска държава.

Последните генетични изследвания от курганните погребения абсолютно доказват, че ираноезичните народи нямат никаква връзка с тези палеогеографии и географии. Статистическият обзор на генетическите когнати безспорно доказва, че човешките погребални находки са на представители на тюркоезични народи, мигранти предимно от Южен Сибир и Алтай и сред погребенията се откриват фактически предците на тувинците, казахите, алтайците, кипчаките, шорците, българите, турците, телеутите, тунгусите и дори дедите на съвременните португалци, испанци и т.н. Сред някои от тези изследвания в култура Андроново се откриват и смесени кавказо-монголоиди с доказан ген на „сини очи”. Но никъде не се откриват генетични данни, свързани с иранци, индийци, индоиранци или брахмани от Северна Индия.

Да обърнем внимание и на пиенето на кумис, една напитка, употребявана както във военно, така и в мирно време.  Кумис никога не е употребяван от иранците, няма нито едно сведение за това в историята на иранските или ираноезичните народи. Разбира се, не може и да има такива сведения, защото сред иранските народи съществува тежка непоносимост към лактозата. Известни са обаче многобройни сведения, че булгарите/българите, съответно всички тюрки и конкретно също хуно-тюрките масово произвеждат и пият кумис. Подобни сведения има и за траките. Антропологията и демографията отдавна са признали изключителната важност на безопасната питейна вода за оцеляването на човечеството. Еволюцията е предопределила два основни метода за обеззаразяване на питейната вода, което от своя страна буквално разделя хората на „два лагера” – „трезвеници” и „нетрезвеници”. Първите предпочитат „кипенето” и така дезинфекцират водата, което довежда до идеята да се пие чай. Вторите смесват водата с алкохол, за да я съхранят и така развиват културата на виното, бирата и кумиса.

Още от дълбока древност хората се опитвали да обезопасяват питейната вода. Това е било сравнително лесно за уседналото население, но за номадите-животновъди е било не само изключително важно, но и трудно, особено при преминаване на големи пустинни зони или географии без речни системи и с редки или никакви дъждове. Опасността от епидемии била голяма за тях. Това било проблем както за хората, така и за конете. Древните автори (вероятно първи сред тях Омир) споменават за използването от номадите на кобилешко месо и кумис, който те описват като кобилешко мляко. Авторите приписват пиенето на кобилешко мляко на скитите, сарматите, а по-късно тази традиция се открива и в сведенията за хуните, българите (хуно-булгарите), гьоктюрките и почти всички тюркоезични народи. Тази древнотюркска традиция е фиксирана в източниците от началото на 1-во хил.пр.н.е. и продължава до днес. Тюркският разреден с вода кумис е широко известен като айран/айрян и не съдържа лактоза, което позволява да бъде употребяван и от хора с лактозна нетърпимост. Оригиналният древен кумис обаче може да бъде употребяван единствено от хора с търпимост към лактозата. Например в Иран разреденият с вода кумис (айрян) се нарича doogh и той може да бъде употребяван от ираноезичните хора. Забележително е, че ираноезичните имат нетърпимост към лактозата, но това е напълно естествено, тъй като индоиранците и ираноезичните народи принадлежат към кулутарата на „чаепиенето”, която е широко популярна и до днес. Поносимостта към лактозата и използването на кобилешко мляко са характерни в продължение на хилядолетия единствено първоначално за пратюркоезичните носители на линни от Hg R1b (например, такива древни генетични носители на Балканите са били и „траките”, които като произлизащи от древнотюркските „курганни народи” по линия на R1b също произвеждат и пият кумис).

Нека продължим с кратък анализ на темата за „лактозната толерантност”, чрез която за пореден път биха се препотвърдили безспорните доказателства за най-древната тюркизация на европейския континент. Едно от най-неоспоримите доказателства, наред с генетиката от централноазиатския клас R1-R1b и R1a за пратюркския произход на повечето европейци след 5-то хил.пр.н.е., е търпимостта към лактозата още от древни времена. Тези доказателствени данни напълно отхвърлят каквито и да било връзки между булгарските (болгарските, българските племена) и изобщо повечето от съвременните европейци с индоариите и индоиранците, като допълнително дискредитират до обикновен виц твърденията за „ирански произход” на булгарите (прабългарите, болгарите, българите).

Тъй като всички пратюркски (пратюркоезични и съвременни тюркоезични) народи са били доказано търпими към лактозата (пиене на мляко, кумис и т.н., също и употреба на сирене от кобилешко мляко), за разлика от индоиранците и други народности в Евразия, равносметката на коренните различия е очевидна именно в алел 13910T. Това фактически и логично-безспорно означава полиморфизъм, директно свързан с възможността да се произвежда лактоза в организма на човека, а оттам и да се консумира съответно лактоза и мляко, също така и сирене. Ето защо днес безпроблемното приемане на лактозата в Европа предполага и абсолютно аргументираното с доказателства убеждение на някои изследователи, че произходът на този SNP маркер на континента е с възраст около 7500 години и се е появил сред европейска география някъде в района между Балканите и Централна Европа, внесен от пратюркоезичните носители на централноазиатската генетична линия Hg Y- ДНК R1b. Това съвпада именно с началото на „курганните инвазии” в Европа.

През последните години не се доказа пълното съответствие с данните, които са се появили в Пиренеите с настъплението на носителите на Hg Y-ДНК R1b преди около 4800-5000  години и се приема по-ранната миграция за безспорно достоверна. Именно и носителите на тази хаплогрупа предават SNP лактозната толерантност (и съответния „лактаза ген”) в Европа. Това отново потвърждава, че миграциите на хаплогрупа R1b пренасят лактозната толерантност в Европа, както и че е принадлежала първоначално единствено на прототюрките от Централна Азия. По-конкретно това са носителите на една от пратюркоезичните алтайски/южносибирски линии на Hg Y-ДНК R1b, реализирали най-древните си масирани и продължителни миграции в Азия първо между 16000/10000 г. пр.н.е. и по-късно в Европа и Африка между 6000/2000 г.пр.н.е.

Също и алтайската Hg Q е пратюркоезична генетична линия и носителите й са толерантни към лактозата. Американските индианци от мъжки пол са почти 100% носители на тази хаплогрупа.

Поради неизбежността на географските условия и като основна предпоставка за разбиранията им за стопанска организация,  древните  носители на курганната култура в Поволжието още преди преселението им в Европа, живеели основно на месно-млечна диета. Хилядолетията на естествен отбор свързан основно с животновъдството, става предпоставка бъдещите „курганни хора” да станат търпими към лактозата. Напълно логично в Евразия единствено тюркските народи, както и техните наследници, някои от които разселили се в целия свят и отдавна променили своите езици, днес имат гена на лактозната търпимост (C/T13910 в 2q21). Известно е, че сред човешката популация търпимостта към лактозата е „пълно отклонение” от всякакви норми, то е абсолютно неприсъщо за човешкия организъм и се явява като генетично-еволюционен куриоз. Именно този „куриоз” ни дава допълнителни и безценни сведения за пратюрките и тяхната генетична еволюция. Например и до днес генетичната нетърпимост към лактозата е свойствена за всички индоирански народи, за всички народи от Източна Азия (включително китайците), както и за семитските народи. 

Именно миграцията или „графиката” на лактозната търпимост ни дават безспорни сведения за разселването на пратюрките и по-специално на носителите на курганните култури в Европа и Азия, като и до днес тази уникална търпимост ни показва, не само кои са пртюрките, но и кои са и техните съвременни наследници или далечни потомци, независимо от развитието и промяната на географията, фенотипите и езиците при немалко от тях.

Както ни осведомява Херодот, три века преди него още Аристей пише поема, където описва скитите като „ядящи кобили”, а не само като „млекопиещи”, което ги свързва директно с „конеядците”, една типична древна пратюркска традиция, нямаща никаква връзка с иранските народи. Следователно, това са сведения за скитите поне от 7-ми век пр.н.е. (Аристей), които дори по тази генетична специфика и характеристики на хранителната диета ги определят безспорно като пратюрки.

Очевидно, тези хора пият мляко и ядат млечни продукти включително сирене, консумират конско месо – все хранителни характеристики, абсолютно нетипични за ираноезичните народи. Следователно, те не са „исторически” иранци, които са известни с нетърпимостта си към лактозата.

Теопомп през 4-ти в.пр.н.е. на свой ред пише, че скитите приготвят от кобилешко мляко различни продукти, в т.ч. и сирене, което било известно като „хипака”. Хипократ от своя страна описва скитите като животновъди, като също така потвърждава за сиренето, наричайки го „ипака”, което очевидно си е все същата „хипака” (Хипократ, “За болестите”. “Известия…“, ВДИ, 1947, №2, стр. 298).

Сиренето на скитите е известно като хипака (ипака) и се приготвя от кобилешко мляко. Етимологията е от hippa/hippos, гр. кон, което най-вероятно е заемка от тюркски -  jaby/yabu, т.е. - jupax. Напълно възможно, тази дума е споделена от скитите пред някои от древногръцките автори.

Въпросът за произхода на лактозната толерантност при възрастните хора съвсем доскоро е бил неизяснен по отношение на това кога, къде и кои хора или народи са първите, който са били в състояние да консумират мляко, без да страдат от непоносимост към лактоза и свързаните с това тежки заболявания, следствие на консумацията й. Според проф. Итън и сътрудници (2009 г.), изхождайки от съвременната честота на 13910Т алел (който чисто и просто означава полиморфизъм силно свързан с възможността да се произвежда лактаза в човешкия организъм и, следователно, да смила консумираната лактоза и  безопасно и безболезнено да се употребява мляко и от възрастни хора) стигат до заключението, че произходът на този SNP в Европа е преди около 7500 години в регион между Балканите и Централна Европа.  Проф. Лакан и сътрудници (2011 г.) са открили, че 13910Т не се съдържа в откритите кости от носители на хаплогрупите G2A и палеоевропейската-кроманьонска I2a1 в La Grotte de Treilles в Южна Франция, които преди това са датирани на около 5000 години. 

Всичко това е в пълно съответствие с данните, че именно една група от тюркоезичните носители на Hg R1b се е появила в Пиренеите малко по-късно, около 4800 пр.н.е. и тя е тази, която внася в Западна Европа лактозната толерантност и съответния лактазен ген. 

Наскоро едно ново изследване е публикувано, което установи, че 27% сред откритите кости в страната на баските в Пиренеите, датирани за 5000-4500 пр.н.е. се открива 13910T SNP (Plantinga и сътрудници, 2012 г.). Това отново се вписва в обективно-логичната хипотеза, че това са носители на Hg R1b, които внасят лактозната толерантност в Западна Европа, а Hg R1b принадлежи по това време единствено на прототюрките започнали продължителни миграции по тази генетична линия от Централна Азия преди 16,000 г., и малко преди по-масираното им нахлуване в Европа след 5-то хил.пр.н.е. с разширението на Курганната култура. От своя страна, тези доказателства и препотвърждават генетичните характеристики включително на траките, които имат лактозна търпимост и консумират кумис.

Известно е, че хората с непоносимост към лактоза не може да оцелеят на „номадска диета” от кобилешко мляко и месо. Бебетата ще умрат веднага, а възрастните ще умрат по-бавно, но в страшни мъки. Иранците, индийците и китайците са известни още от дълбока древност с тяхната крайна непоносимост към лактоза след детско-юношеска възраст. 

Как тогава булгарите или останалите европейци имат поносимост към лактозата (което е по същество запазени „кърмачески характеристики” при по-възрастните индивиди – неотения), пият мляко и могат да ядат всякакво месо, ако биха имали и минимална генетична връзка с иранците? Подобни твърдения биха били очевидна научна пародия. Нима тези хора, ако са иранци, индуси или китайци, биха могли да пият мляко и кумис, да ядат коне, въпреки тяхната абсолютна непоносимост към лактозата при възрастните индивиди над „детско-юношеска възраст”?  Това е един много силен аргумент, който напълно отхвърля иранския произход на булгарите (болгарите, българите). 

Ако приемем, че брахманите са наследници на „обратна” миграция на R1a1 от Източна Европа към Индустан, тоест, че са част от набедените за «курганни индоевропейци», защо не донасят курганната традиция или поне елементи от курганната култура до Индия? Няма нито един подобен елемент, оставен от това „индоевропейско посещение” в Индустан, което показва дори за слепите и глухите, че индоевропейците не са носители на курганната кулутура и не те покоряват Европа, а именно това правят пратюрките. Нито една от традициите на надгробните могили-кургани, нито номадската толерантност към лактоза, не е „внесена” в Индия. Абсолютно същото се отнася и за иранците, което за пореден път потвърждава, че т.н. „индоарии”, нито дори минимални „елементи” от индоиранци или изобщо иранци и ираноезични народи имат каквото и да било отношение към курганизацията на Европа. 

(следва продължение - към част II)