География, геногеография и ДНК-генеалогия на политоним скити - III

Мултидисциплинарен анализ с херменевтика

Други описани от Птолемей алано-сарматски племена са саргати и кориони край река Донецк, също „царските сармати" и алано-сарматите край Горен Дон и алано-сарматите в Северен Кавказ. На север от  „царските сармати” живеели фински племена, които Птолемей съвсем правилно описва сред географията, където река Кама се влива във Волга (Итил). Тези райони Птолемей също описва и като земи на хиперберейците и хипоподите, но и на бодините (т.е. както вече изяснихме - „телата, масата от хора” от тюрк. „бодун” = "тяло, маса хора"), гелоните („змиите”) и меланхлените (т.е. каракалпаките = "черните дрехи, черните мантии, черните шапки"), съвпадащи с описанията на Херодот.

Меланхлени е екзоетноним, чиято етимология буквално фиксира съвременните тюрки „каракалпаки”. Конвепртацията е очевидна и безспорна. Херодот превежда името на старогръцки като меланхлени. Съвременните тюрки-каракалпаки продължават да носят традиционно древните „черни шапки”.

Вероятно  саргатите са сарагути=сараогузи=сарагури.

За славяни няма никакви данни от Птолемей. Описаните от него на север венеди се явяват предци на племената от балтийсата езикова група и всички те са потомоци на пратюркски заселници от курганните култури. Венедите са близки с племената на лугиите. Птолемей споменава за западните венеди – велтите, докато булоните (т.е. сулононите, § 8) единствено преположително имат връзка с венетите. Очевидно е, че късните вятичи не се конвретират нито с венети, нито с венти. Самото търсене на фонетични съвпадения с идеята да се конвертират със „славяни” е твърде несериозен подход.

За прилагането на етноним „скит” в „тесен смисъл” на понятието, бихме обърнали по-специално внимание отново на сведенията от Херодот, който отбелязва, че зад река Танаис (Дон) земите не са скитски територии, а на савроматите. До савроматите живеят будините, чиито земи са покрити с гъсти гори (Херодот, т. 4, 21). За използването на думата scyths в общ номинален смисъл, трябва да проследим съответно думите на самия Херодот, който ни обяснява, че по-нататък на изток и на север от тях живеят още и Tissagetеs (от тюрк. - „външни саки”).

Към бъдещите „балкански сколоти/царски скити” най-вероятно попадат западните им поселения, а по-конкретно ставани, атурни, савари (сабири, сувари, т.е. тюрко-булгарите suvars, известни по-късно чрез „пословенченото” име „севери”) и боруски (известни от 3-ти век като борани и боради по името на река Бористен, а следователно са неизбежно част от бъдещите прабулгари от скитската група и следователно един от форматите на последвалия булгарски етногенезис в Северното Причерноморие). Боруски, борани, боради след време се „пословенчват” в т.нар. поляни, което е очевидна конвертация от алани = поле, т.е. „хората от полето”. 

Сидони - "Issedoni" – от тюрк.  "issy"/"иса" = "горещи" + "донг" = "гореща река, топла вода", в смисъл на "живот край горещата река" или също във вариант "гореща пролет". Например в Карачаево - Балкария жителите на Пятигорск и до днес наричат областта "Issisuu" - "топла вода".

Според описанията на Птолемей към сколото-скитската „царска група” се отнасят и прикарпатските племена арсиети, сабоки, койстобоки, карпиани, харпи, пиенгити, селени и биеси.

Великият географ Страбон отбелязва в своята “География”, че  сред северокавказките племена има триглотиди (пещерните), хамекити, исадики (очевидно това са иседоните) и т.н. Интересно е сведението, че поселенията им достигат до равнините на сираките, а още по-северно са разположени номадите между Меотида и Каспийско море., т.е. набиани и панксани, близо до сираките (т.е. от тюрк. жълтите, светлокосите) и аорсите. (Страбон. География.Х1,V,7-8). Сираките много вероятно са част от сарагурите, мигрирали по-рано в западна посока и представляващи в тази география племе от сарматите.

Името на описаното от Херодот скитско племе ализони има корен от Ala ~ Alats (също Ala-at, Ala, Alachin, Alagchin, Alchin, Alchi, Alayundu, т.е. от тюрк. "пъстри коне"). Това абсолютно безспорно се потвърждава от китайското им наименование Boma 駁馬 - "пъстри коне" (Bi-la, Helai 賀賴, Helan 賀蘭, Heloγ, Hela), както и от арабските им наименования Khalaj и Khalaches, също и от бактрийското Xalaso. Това най-вероятно са форми на древен ендоним на племе от култура Срубна (Херодот IV 17, 52).

Пример за конвертация на етноними при някои скитски племена е етнополитоним агачери.

Агатирс е първи и легендарен син на Хелкулес и дъщерята на реката Borysthenes (Днепър). Според скитската легенда (описана от Херодот, IV 9, 10) от Агатирс произлизат скитите - агацири (от тюрк. Агач-ери = агач + er = дърво + човек = "горски хора". Това абсолютно се потвърждава от по-късното славянско име на агацирите – „древляне” = „горски хора”). Така и безспорно се доказва, че скитите „не изчезват”, както смятат някои изследователи, а напротив – доказва се корелацията на политонимите и тяхната конвертация във времето и пространството. Агацирите носят този етноним като скитско племе (група племена) и не го променят по време на „сарматската епоха”, като го запазват по време на „аланската ера” и по-късно се превръщат в едно от най-известните хунски племена по време на европейската хунска империя. Агацирите за известни от сведенията на Херодот, от картите на Птолемей през 2-ри в.от н.е., но също и от сведенията на Приск от 5-ти век, от записките на Йордан от 6-ти век и т.н. Птолемей ни ги разкрива като племе от Европейска Сарматия.

Следователно описаните „царски скити” са номади и живеят първоначално между Азовско море (Меотида) и Днепър (Бористен). По същото време и останалите скито-саки са номади и заемат обширен район от Южен Сибир, включващ Алтай и на изток достигащ границите на съвременна Монголия. Тези „източни скити” условно остават в «научната терминология» като "саки". Именно тези хора мигрират в западна посока на няколко последователни вълни и постепенно изместват или се смесват със „западните” си роднини, превръщайки се в „сармати”. Тези саки са фактически масагетите (масгути), част от които достига и до Балканите (гетите)

Териториално разпределение на племената според реалните географски очертания, координати и графика, които са възпроизведени чрез математическата картография. Виждаме, че самото географско разположение на племената никак не се изменя, независимо от различната графика и проекция на картата. Всички тези племена са описани от множество древни автори като „скитски”, но ние забелязваме, че повечето от тях са безспорно тюркоезични, при това именно онези, свързани с някои формати и от бъдещата булгарска генеза в Източна Европа. Географията на първата булгарска генеза, реализирана от прабулгарските миграции в тези региони е в епохата след симбиозите между скити и хуни започнала още от 2-ри век от н.е. изавършила през втората половина на 5-ти век, вероятно по време на управлението на Джураш Масгут (Масагета), син на Ирник и внук на Атила.

Европейските скити са били неизбежно за около хилядолетие под езиковото и културното влияние на съседите си. Скитите ("трако-скитите") край съседна Елада са частично елинизирани, подобно на македоните и илирите. На изток край "Древен Китай" някои скито-саки съответно се „покитайчват”. Повечето от тези скитски племена са напълно асимилирани и загубват своята етно-културна идентичност, включително и език, но други успяват да „надделеят”, например някои групи в самия Китай, ставайки т.нар.  Джоу (Zhou в пинин), Tabgaches (Tuoba в пинин), също империя Вей (Way), както и основатели на дузина "китайски династии".

В китайските източници е налице информация за „централноазиатски скити”, фиксирани от китайците с конвертиращите се етноними stsu/su/sa/cси/se (ge/si = sack 塞). Но като се има предвид, че в древните китайски ръкописи това се отнася само и единствено до един твърде обобщен квазиетноним като sak, то напълно основателно бихме предположили, че става дума единствено за китайското произношение на оригинално-шумерската дума sak = брой глави едър рогат добитък. 

С екзоетном сака (Σακαι, Sakai) персите наричат както азиатските, така и европейските скити, т.е., само и единствено с обобщаващото име "саки", към което допълват съответните предимно географски и по-рядко някои етнографски „характеристики”.

Великият лингвист Н.Я.Мар смята, че думата "саке" означава изобщо потомство, клан, племе, което и наименование също както и гръцкото скити няма иранска етимология. По тази логика това предположение отново ни препраща съответно до шумерската дума „сак” или „брой/глави едър рогат добитък. Стадата обикновено принадлежат на конкретно племе, клан или род и по-късно сред някои тюрко-номадски поселения са „обозначавани” с тамги, които стават и „родови знаци” в продължение на хилядолетия.

Арабската форма на саки, скити и ишкузи е sakaliba за мн.число и sakalib за единствено (вж. Ибн Фадлан и определението му за волжките булгари), а чрез тюркските му  производни Saksin (град) и също Saksin (област) се превежда като бели сака (т.е. as-sakalib). В някои други арабски източници, sakaliba се конвертира с kipchaks (кипчаки, кумани), където името произлиза от тюрк. "kuu chak/sak" = „белите саки”, като съответно препотвърждава своето значение и принадлежност към форма от тюрко-булгарската полиплеменна група. Всичко това директно свързва (обединява) саките в по-късен период с кипчаките и някои от булгарите дори в самата география на един от политическите наследници на Западен тюркски хаганат - Хазария. Известни са провинция Саксин (Saksin) между Волга и Дон, град Саксин, по-известен и като Саксин-Булгар, разположен на брега на река Волга (Итил). Забелязваме, че арабските автори без каквото и да било колебание свързват персийското наименование сака, гръцкото скити, арабското saklab/sakalib/sakaliba с тюрко-булгарите и kipchaks (кангари, кипчаки, кумани, половци), които те същевременно и определят като форма на прабулгарите/волжките булгари (според Фадлан).

Сака  и също сак (ск) е тюркски ендоетноним безспорно препотвърден като регистриран във формата се в индийски и китайски източници още през 2-ро хилядолетие пр.н.е. и фиксиран в географията на Централна Азия.

Във вторичен съставен етноним сак приема различни форми, които се определят от диалектите. Например известната форма  сакар = сака + ар = "хора, мъже", което определя народ сака или сагадар = сака + тюрк. мн. суфикс „дар”, като така се фиксират като саки, согди или согд = сака + тюрк. суфикс за принадлежност „ди”, тоест сакски или в арабска форма сакалиба  = сака + араб. „либа”, т.е. белите саки.

Под формата на много вероятен ендоетноним сак е регистриран близо хиляда години преди персийските надписи от времето на Дарий Първи.

В Хазария (съществувала около 660-1050 г.) Saksin е област между Итил (Волга) и Дон, а Saksin е град, известен също като Саксин - Булгар и Сарай Бату (координати 48 ° N 46 ° E). Градът  е разположен на река Итил и е в центъра на Скития от класическия период.

Сака и scyth (както и ishkuz) са получени от корена s'k.

(следва продължение)